— Протестирам срещу начина, по който се води този процес — високо се провикна той — Не е работа нито на монаси, нито на Николас да раздават правосъдие. Това е работа на един владетел. Аз съм вашият бъдещ крал и няма да търпя в моето кралство да се осъждат невинни и да се убиват най-добрите сред нас. Чуйте ме, деца на Ерусалим. Аз отхвърлям от Рудолф ван Амстелвен обвинението в еретичество, богохулство и магьосничество, тъй като той е велик предводител, честно момче и моят най-верен васал. Но го обвинявам в липса на страхопочитание, в надменност и бруталност. Това не са тежки престъпления, а леки грехове, в които на всички ни се случва да се провиним. Затова, Рудолф ван Амстелвен, аз повелявам да коленичиш пред този трибунал и да молиш дом Анселмус да ти прости обидата, която му нанесе тази вечер. Всъщност намесата на малкия Каролус бе особено хитър ход, с който всичко можеше да свърши добре, като бъде задоволено чувството за справедливост на всички деца. Долф погледна удивен напетия Каролус и кимна. Той също смяташе, че малкият крал има право и че по този начин конфликтът ще бъде бързо уреден. Момчето вече правеше крачка напред…Но думите на Каролус събудиха силен гняв у Николас. Достойнството, в което овчарчето бе облечено преди шест седмици, внезапното превъплъщение от крепостник в предводител на свещена детска войска, фактът, че притежаваше собствен волски впряг и като равен делеше шатъра с децата от благородническо потекло, всички тези неща му бяха завъртели главата. Той се имаше за най-важната личност в цялата войска, за единствения действителен вожд, чиято дума изискваше безпрекословно подчинение. А ето че този малък вироглавец Каролус си мислеше, че е господар и трябва да му вземе под носа окончателната присъда. Какво си въобразяваше този хлапак?
— Млъкни! — подскочи Николас. Белите дрехи плющяха около тялото му. В светлината на факлите те изглеждаха като облени в кръв — Млъкни, Каролус. Още не ти е дошло времето. Ти ще станеш крал едва след като аз ви заведа в Ерусалим. Дотогава този кръстоносен поход е мой! И аз казвам: „Рудолф ван Амстелвен е виновен. Той се е съюзил с дявола. Нощем принася тайно жертви на страшния си господар. Предрешил се е като дете, като един от нас и се прави, че иска да ни помогне. Но всъщност не е сторил нищо друго освен да ни пречи и да ни бави. Той е виновен, виновен, виновен и още веднъж виновен! И аз, Николас, пратеникът на ангелите, осъждам еретика Рудолф ван Амстелвен на смърт!“ Зад Долф се надигна ропот и той бързо се обърна, като инстинктивно се приготви за бой, защото мислеше, че децата ще се стоварят отгоре му като лавина. Но видя приятелите си, заплашително вдигнали оръжие. Видя и деца, които напираха и искаха веднага да изпълнят присъдата на Николас, докато една част явно се колебаеше, а много други протестираха енергично. Те се блъскаха и дърпаха, тропаха с крака и крещяха. Тогава прогърмя гласът на Фредо и заглуши останалите.
— Пазете го! Леонардо размаха сопата си и се провикна със святкащи очи:
— Смърт на предателите! Защитете Рудолф! И в този момент Долф разбра, че нещата вървят към кървава баня.
— Разкъсайте го на парчета! — пищеше Анселмус, танцувайки върху камъка.
— Не го докосвайте! Деца, спасете своя закрилник! Децата вече се бяха хванали гуша за гуша. Долф крещеше, но беше безсилен да спре боя. Надигаха се гневни възгласи. Леонардо замахна с тоягата си към една група деца, които се канеха да нападнат Долф.
— Не! — изкрещя момчето. Тогава изведнъж се появи дом Тадеус с вдигнати ръце и твърд глас:
— Недейте! Тихо, тихо. Не го докосвайте, деца, не го докосвайте. Рудолф е невинен и аз ще го докажа. Той повтори неколкократно думите си, надвиквайки врявата. От любопитство да чуят какво ще каже третият монах децата се поукротиха. Нагледвачите разтърваха борещите си и ги сложиха по местата им.