— Я да видя — рече пастирчето. Долф му показа белезите. Той не проумяваше какво става и бе загубил ума и дума. Струваше му се абсурдно, че три невинни бели петънца могат да предизвикат такъв ефект. Но разбираше, че бе спасен. И не само това. Съобразителността на дом Тадеус или по-точно — неговата хитрост, бе предотвратила едно клане.
— Направете път! — заповяда Николас. Децата се поотдръпнаха, любопитни какво ще стане. И ето, двамата избраници се изправиха един срещу друг: Николас, предводителят на детския кръстоносен поход. И Рудолф, който се бе появил внезапно преди няколко седмици — странен, покоряващ. Николас хвана Долф за китката и дълго разглежда трите бели трапчинки. Вече бе виждал такива белези на хора, нападани от вълк, които по чудо бяха оживели. Дали Рудолф, преди да стане кръстоносец, се беше борил с вълк през зимата в гората — и бе убил звяра? Дали беше толкова силен? — изведнъж пастирчето си спомни всички заплахи, които съперникът му бе изрекъл в шатъра — и които винаги се сбъдваха. Веднаж прокле двамата монаси — и те веднага се разболяха. Веднаж прокле покритата каруца — и тя изгоря същата нощ. Явно Рудолф ван Амстелвен притежаваше сила, много надвишаваща Николасовата. Не биваше човек да си спечели враг в лицето на такова момче. Щом не можеш да го унищожиш (а кое дете щеше сега да посмее да му посегне?), трябва да го направиш свой приятел. Тези мисли минаха светкавично през ума на овчарчето, защото, както казахме, то не бе глупаво. Селската хитрост му подсказваше какво да прави. Той мълчаливо пусна ръката на Долф и коленичи.
Децата нададоха диви възгласи. Гледката им се стори толкова вълнуваща, че понечиха да последват примера на Николас, но бяха застанали много нагъсто. Анселмус гледаше от високото си място и не реагираше. Фактът, че Николас бе паднал на колене пред очите му, означаваше за монаха такъв жесток удар, че му се щеше да избяга разярен и никога повече да не се захваща с детския кръстоносен поход. Възпираше го само мисълта за Генуа. Това вече бе много за Долф. Той не обичаше Николас, но не искаше момчето да се унижава пред него. Бързо го вдигна на крака.
— Стани, Николас — високо каза той — Няма защо да коленичиш пред мен. Бъди ми приятел отсега нататък. И прегърна предводителя. Децата сякаш бяха полудели. Те се смееха, танцуваха, целуваха се. Държаха се толкова необуздано, че никой не би и предположил колко работа бяха свършили през деня. Хванати за ръка, играеха по полето. Пееха песни като на празник. Тези, които до преди малко се бяха били, си прощаваха от цялото си сърце и шумно се целуваха. Двадесетина здрави момчета вдигнаха Долф на рамене и триумфално го занесоха в стана. Марике тичаше след тях, хълцайки от облекчение. Едва късно вечерта лагерът се успокои. Изгря луната, звездите затрепкаха. Повечето деца заспаха с усмивка на уста. На другия ден щяха да щурмуват планината, но с Рудолф ван Амстелвен сред тях и с големите вързопи продукти на гърба щяха да бъдат достатъчно силни, за да преодолеят всички трудности. Долф беше уморен, ала не можеше да спи. Събитията от вечерта му се бяха отразили зле. Той почувствува, че Леонардо търсеше пипнешком ръката му. Дали и студентът щеше вече да гледа на него като на небесен пратеник? Момчето искрено се надяваше да не е така. Той чу приглушения смях на Леонардо.
— Голямо куче ли беше или вълк? — прошепна младежът.
— Куче — Тихо отвърна Долф — Бях само на четири годинки…
— Как ли си надул гайдата — едва чуто се пошегува студентът.
— Да, сигурно. Почти нищо не си спомням, толкова отдавна беше. Едва бе свършил и през тъмнината до ухото му стигна гласът на Леонардо, който предпазливо му пошушна.
— Николас не е луд. А е и овчар. Той позна белезите не по-зле от мен.
— Мислиш ли? — изненада се Долф.
— Анселмус също…
— Какво искаш да кажеш?
— Че са прозрели хитрината на дом Тадеус. Внимавай, Рудолф, макар засега да си в безопасност. Ти имаш много приятели и няма да допуснем косъм да падне от главата ти, но…
— Леонардо — сериозно каза Долф — най-малко желая сред децата да има разпри. Бях невероятно щастлив, когато се намеси дом Тадеус, защото те пак са единни.
— Това ще се обърне против тебе — прошепна Леонардо. Само имай търпение до утре…
— Какво ще стане тогава?
— Ще видиш. Анселмус има да се пули, повярвай ми. Долф се опита да проумее значението на този намек, но не успя. А и мислите му бяха прекалено заети с планината, която хвърляше черната си сянка върху лагера. За Долф Алпите означаваха цяла войска от скрити врагове, които трябваше да бъдат нападнати и победени. И от които изпитваше смъртен страх дълбоко в сърцето си. „Утре — каза си момчето — И Бог да ни е на помощ.“