10. КАРВЕНДЕЛ НАСТЪПВА
На сутринта Долф бе събуден още на разсъмване от дребни дъждовни капчици по лицето си. Той скочи и загрижено погледна нагоре. Въздухът бе гъст като каша, а ситният дъжд обвиваше спящия лагер в тънка пелена. Скоро всичко се раздвижи. Анселмус обхождаше с широка крачка огън след огън и будеше децата.
— Ставайте… ставайте! Тръгваме? Ерусалим ни чака! „Сигурно има пред вид Генуа“ — каза си скептично Долф. Потегляха бързо, това им бе станало вече навик. За половин час се образуваха големи групи, всяка с всепризнат водач. Всички деца, с изключение на най-малките, носеха на гръб вързопи с храна и каквото още имаха: леки музикални инструменти, разни уреди, по някоя резервна риза или навити сламени постели. Долф си облече зимното яке. Ципа беше разпорил още преди доста време, защото и без това се бе развалил. Сега якето не се закопчаваше, но имаше дебела вълнена подплата и бе непромокаемо; в планината щеше да му е добре с него. Внезапно в края на лагера настана силен смут. Леонардо се завтече нататък, следван от Долф и Марике. Там беше Фредо с близо осемстотин деца, и малки, и големи, зад гърба си. Долф позна много нагледвачи, няколко ловци, рибари и дори кожари. Пред Фредо се бе изправил Анселмус и размахваше ръце:
— Ти си полудял, Фредо, не можеш да го направиш. Там на север има само пущинаци!
— Не — самоуверено рече момчето — Ние няма да продължим. Тези пущинаци в никакъв случай не може да са толкова страшни като планините.
— Какво става тук? — попита Долф. Фредо тутакси се обърна към високото момче.
— Вече не вярваме, отдавна не вярваме. Чух селяните от околността да казват, че отвъд тези планини няма никакво море, а равнина… Истинските кръстоносци никога не са избирали този маршрут. Това не е пътят за Ерусалим.
— Това е най-лесният път за Генуа — настояваше Анселмус, който не можеше да гледа спокойно как отпадат наведнъж осемстотин деца. И то какви деца! Калени, руси създания, силни и гъвкави.
— Вкъщи ли се връщате — с надежда запита Долф. Естествено, не рядко малки групи деца загубваха смелост и се връщаха. Дали изобщо стигаха до домовете си? Никой не можеше да каже. Но сега не бяха просто няколко дечица, на които пътят се е сторил твърде дълъг — сега бяха стотици! Това бе истински бунт…Ако питаха Долф, всички трябваше да се върнат. Каквото и да ги чакаше в Генуа, чудо то не беше. Той почти не се намеси, макар да се радваше, че тези деца са в състояние сами да вземат решение и да го отстояват.
— И накъде ще вървите? — гневно извика монахът. Ще измрете като кучета сред тия пущинаци.
— Съвсем не — спокойно каза Фредо — Знаем как да се грижим за себе си. Долф кимна.
— На север е Баварската гора — рече той — А над нея Бохемия. Това са средно високи планини, рядко залесени. Предполагам, че не живеят много хора. Ако обновете там селище, сигурно ще спасите живота си.
— Ха така, поощрявай го ти — изсъска Анселмус. Фредо, как можеш да изоставиш своите нагледвачи?
— Нека да си изберат друг водач — отвърна момчето.
— Ще ви разкъсат дивите зверове в горите — предрече монахът.
— Имаме оръжие. Фредо се обърна, без да каже нещо повече, и махна с ръка на последователите си. Дълга бе колоната, която потегли в обратна посока. Долф им помаха сърдечно. Той вярваше във Фредо, сина на обеднял рицар. Момчето беше силно, храбро и предпазливо. Анселмус негодуваше, канеше се да каже нещо на Долф, но размисли и се отдалечи сърдит. Като се завърна при собствената си група, Рудолф попита Леонардо:
— Това ли имаше предвид снощи? Студентът кимна.
— Отдавна зрееше нещо. Доверието в Николас и Анселмус е разклатено. Долф предложи на приятеля си да поеме работата на Фредо. Отначало Леонардо нямаше голямо желание за това. — Аз съм тръгнал за Болоня, не за Генуа или Ерусалим — каза той. Причината бе, че студентът не искаше да има „постоянна“ работа от страх тя да не накърни прекрасната му свобода. Но упорит както винаги, Долф настояваше и накрая Леонардо се предаде. Той събра ударните отряди, разправи им, че Фредо няма да продължи с тях и отсега нататък ще бъдат под негово командване. Децата го поздравиха възторжено, тъй като бяха луди по него, особено по тоягата му. Николас свири сбор. Над седем хиляди деца се наредиха в дълги редици и потеглиха към планинските вериги покрай потока, където бе зейнала широка клисура. Пътеката водеше направо към падината. Малките потъваха в нея група след група, с песни, с надежди, в авангарда — Леонардо с част от ударния си отряд. В ариегарда — Долф с Марике и Франк. Пътят, по който се движеха, не бе нещо повече от козя пътека. Трудно вървяха по двама или по трима. Не можеше и дума да става за изпращане на ловни дружини. Риболовът в пенливия поток бе немислим. Водата като че ли непрекъснато се вдълбаваше в скалистата почва, докато пътеката се виеше нагоре. Освен това Долф искаше да държи децата колкото е възможно по-нагъсто, малките разпределени навсякъде, за да могат по-големите да им помагат при изкачването на скалните масиви и да ги държат откъм вътрешната страна на пътеката, а не откъм външната, високо над бушуващия поток, в който лесно биха могли да се подхлъзнат. В това време дъждът се усили. Скоро добитъкът — два вола и три овце — взе да създава трудности. Два часа, след като бяха навлезли в клисурата, първият вол трябваше да бъде заклан, тъй като си счупи единия крак. Долф го болеше за мучащото и безпомощно животно, което въпреки болката, се съпротивляваше срещу ножовете и брадвите, с които се опитваха да го убият децата. Най-сетне ревът му замря и можеха да пристъпят към дрането. Николас гледаше и мълчеше, прекалено горд, за да признае грешката си от предния ден, когато бе попречил да заколят воловете. Мъртвото животно бе насечено на парчета и вързопите с храна натежаха още повече. Най-сетне можеха да продължат. Долината се стесняваше, потокът ставаше все по-буен. Водата подскачаше със съскане и бучене по скалите, хвърляше пенливи пръски нависоко, когато усетеше преграда за своя бяг, къпеше храстите и мъха. Пътеката бе в лошо състояние, нерядко заприщена от големи камъни, търкулили се от склоновете. Понякога децата отпред можеха да ги изтласкат и те цопваха в потока. Понякога обаче бяха големи колкото цял скрин и трябваше да се катерят по тях. Все още имаше стотици босоноги и зле облечени. Те зъзнеха под непреставащия порой. Пътеката вървеше все по-нависоко и най-вече този много бавен ход нагоре отслабваше силите им. Целият керван спираше кажи-речи на всяка крачка, тъй като отново и отново се натъкваха на прегради, които трябваше да бъдат отстранени. По-задните загубваха търпение, напираха напред, искаха да узнаят какво пак е станало. От време на време някое дете се подхлъзваше и нараняваше в острите камъни, в трънливите храсти или грапавите клони. Издираха си ръцете и краката, а понякога и лицата. Колоната бе дълга километри и беше невъзможно водачите да са навсякъде едновременно. Леонардо вървеше все отпред и нямаше ни най-малка представа какво става зад него. Нерядко му се налагаше да използва тоягата си като лост, за да отмества скалите от пътеката. Вилхелм, едно кораво момче с брадва, сечеше надвисналите клони. След авангарда идваха деца, деца и пак деца — сърцати и глупави, силни и слаби, момчета и момичета, бодри или хленчещи — но те си помагаха едни други, вдъхваха си смелост, предупреждаваха се за водопади от другата страна на клисурата, за опасни отчупени камъни, за издатини и оголени корени. Николас, Анселмус и Йоханис се намираха горе-долу в средата и непрестанно подканяха децата да побързат.