— Трябва да излезем от падината, преди да е паднала вечерта — подвикваше все Анселмус — Хайде, деца, хайде, не можем да прекараме тук нощта. Това бе ясно на всички, без да им го повтарят. Само че не знаеха докъде стигаше тази теснина. Засега краят и не се виждаше. Колкото повече напредваха, толкова по-висока им се струваше планината. А пътеката вървеше все нагоре. По обяд в средата на колоната се образува голяма дупка. Там Николас водеше последния бял вол и животното се придвижваше с мъка. Няколко момчета и момичета го пришпорваха с пръчки. Волът мучеше от страх и от време на време отказваше да върви. Овцете бяха по-податливи, но измъчвани от глад, се спираха тук-там да попасат листа от храстите. Дефилето плашеше Долф. В неговия век тук минаваше хубав асфалтиран път, изсечен в скалите високо над потока. А сега имаше само тази трудна козя пътека, която се извиваше около всеки скален издатък и заплашваше да изчезне под сипеите, свлекли се през зимата. Върховете се издигаха толкова стръмни, че всяваха страх. В подножието си те бяха обрасли с буйни храсталаци, тук-там с по някое дърво, но по-нагоре се виждаха само голи скали, напукани, разцепени, с тънкоструйни водопадчета. Човек там не можеше да пристъпи. От време на време Долф виждаше животни по хребетите. „Трябва да са диви кози“ изненадано си каза той. Над тясната долина кръжаха грабливи птици, толкова големи, каквито дотогава не бе виждал. „Скални орли?“ — запита се той, сещайки се за илюстрациите от стари книги. През двадесети век орлите бяха почти изтребени, но в тази епоха те господстваха над Алпите. Каролус не се стърпя. Пусна една стрела по птиците, ала тя не можа да измине и половината път и падна безсилна в потока.