— Пести си стрелите — рече Долф — Ще ни трябват. Десет фунтовият вързоп с храна тежеше на гърба му. Той се надяваше, че обувките му ще издържат до края на похода. Край него ситнеше Марике. Нейният вързоп бе по-лек и пълен с пет фунта питки. Долф се бе погрижил да и дадат ботушки от еленова кожа, а шалът от груба вълна много и отиваше. Дъждът и студеният вятър, който духаше в клисурата, явно не и пречеха. Тя с лекота прескачаше камъните, ловко се катереше по препятствията. Като че ли вече не знаеше що е страх и приемаше целия поход за весело приключение. С възхита сочеше ту някоя скала с причудлива форма, ту разпенен водопад или любопитните диви кози, които гледаха от височините към детската войска в ниското и тръпнеха от напрежение. Долф забеляза, че Марике изглеждаше малко по-добре отколкото преди няколко седмици. Вече не бе така изпосталяла. Личицето и се бе позакръглило, бузите и бяха свежи и червени, светлокестенявата и коса се къдреше, а сивите и очи весело блестяха. Тя не бе единствената, на която дългото стоене на чист въздух се беше отразило добре. През последните седмици много безпризорни беднячета направо разцъфтяха пред очите на Долф. Станаха по-издръжливи, по-жилави и най-вече заякнаха. Богатата на белтъчини храни им бе дала непозната за тях сила, неволите бяха направили мускулите им челичени, стремежът към Ерусалим поддържаше духа им. Въпреки това походът през клисурата беше мъчение за много деца. Израсли в равнина или сред леки хълмове, те тръпнеха от страх пред неумолимите планински върхове. Уплашени, сочеха кръжащите грабливи птици над главите си. Пищяха, когато някой тежък камък, хвърлен в потока, се сгромолясаше с тътен във водата. Накъдето и да погледнеха, планината се издигаше като стена, непристъпна, непроходима, ужасяващо висока. Колко от тях, оставени за миг без надзор, падаха в бушуващия поток и умираха в страшни мъки? Колко бяха погребани; живи, когато върху опашката се стовари каменна лавина, откъснала се внезапно от размекнатия склон, и засипа пътеката на петдесетина метра от Долф и Марике? С няколко яки помощници те веднага се заловиха да ровят и успяха да извадят четири деца от земната маса, живи и здрави, с леки наранявания. След дълго търсене намериха още едно, но то бе вече мъртво. Дали лежаха и други отдолу? Нямаха нужните инструменти, за да отместят каменните блокове, дебелия слой кал и откъснатите тежки клони. Но който и да беше под тях, късно бе вече да му помогнат. Долф и дом Тадеус, която беше пристигнал начаса, копаха най-дълго. Накрая се отказаха. Останалите минаха обезкуражени през преградата и продължиха похода си, все нагоре и нагоре, обзети от потиснато настроение. Дом Тадеус изостана, за да прочете молитва и да забие кръст от клони в могилата. Скоро след това той отново настигна децата. Клисурата сигурно имаше десет километра. Но бе нужен един пълен ден, за да я премине цялата детска войска. Накрая с облекчение стигнаха до просторна долина, където веднага опънаха стана си. Изнурени, обезкуражени. Голямата планинска поляна, на която се намираха, предлагаше достатъчно пространство. Тук Алпите се отдръпваха, все още ужасяващо високи и извисяващи се още по-нагоре на юг, но склоновете им бяха по-малко стръмни и покрити с гори. Когато най-сетне излезе от клисурата заедно с последните от колоната, Долф видя, че на поляната вече горят огньове. Шатърът на Николас също бе опънат. От страх прясното месо от пострадалия вол да не се развали момчето нареди на готвачите незабавно да го сварят на супа в големите казани. Но децата почти не можеха да бъдат вече раздвижени. Цялата им енергия се бе изчерпила в ужасната клисура. Мнозина се бяха на-тръшкали на земята и се опитваха да заспят, без да са яли, без да мислят за нещо друго освен за жаждата си за почивка. Макар и порядъчно уморени след този страшен ден, Долф и Леонардо правеха каквото можеха, за да въведат някакъв ред. Вдигаха всеки, който можеше да се държи на краката си, и го впрягаха в работа. Някои деца трябваше да бъдат нахранени и насила.
— Трябва, независимо дали искат или не! — крещеше Долф на помощниците си. Разтърсваха здраво от сън изтощените малки, наливаха им супа и им пъхаха парчета полусварено месо в устата. Те нямаха сили дори да се противят. Хилде обикаляше огньовете с болничната дружина, превързваше изранените ръце и крака, раздаваше билков чай на децата с кашлица. Но тъмнината вече се спускаше. С факел в ръка Долф проверяваше стражите и това, което видя, го обезпокои. В първите часове на нощта мнозина от пазачите бяха заспали и забравили да наблюдават огньовете покрай стана, които трябваше да държат на разстояние дивите животни. Просто децата бяха прекалено уморени, за да изпълняват ежедневните си задължения, да поддържат огньовете и да се сменят. Вече бе средата на лятото и започваше да се стъмва към осем часа. Но да се оставят над седем хиляди деца без охрана — това беше вече предизвикателство към боговете! Долф тичаше навред, разтърсваше ръце и крака, вдигаше момчета и момичета и ги хокаше.