— Кой застъпва първа стража? Защо спите? Инстинктът му, изострен през седмиците живот навън, му подсказваше, че тази долина е опасна. От покрития с гори планински обръч се надигаха смразяващи звуци. В далечината виеха вълци, които се събираха за нощните си набези. От горите долиташе смесеният хор на диви котки, рисове и птици, изненадани в съня си от някоя златка. Нощта и безжалостната природа настъпваха. Само силните, хитрите и тези, които бяха нащрек, можеха да останат живи в този свят. Не важеше ли това и за беззащитните деца, които бяха под закрилата на Долф? Защото междувременно се бе стигнало дотам — той се чувствуваше изцяло отговорен за детската войска. Смяташе се виновен за всеки нещастен случай, за всеки мъртъв. А днес му се беше насъбрало много. Мъчителните километри през клисурата измина с единствената мисъл: „Трябва да ги прекарам всичките здрави и читави.“ Но не успя. Пред очите му едно дете падна в потока, водата го повлече и разби в скалите на речното корито. Два часа рови като луд с ръце и пръчка в сринатата земя, за да извади накрая едно мъртво дете. Колко още лежаха отдолу, можеше само да предполага, знаеше само, че с тях е свършено. Помагаше на плачещи деца да минат през препятствията и видя да умира един вол. Изсмука една рана от ухапване, без да знае със сигурност дали змията, нападнала детето, е била отровна. А къде ли беше този хлапак сега? Носеше паднали деца на гръб, сваляше ги и вдигаше други. Дали всички бяха стигнали края на клисурата? Не бе ли изостанал някой, без да го забележат? Не беше успял да ги запомни всичките. Петдесет, може би и сто познаваше по име и физиономия. Останалите хиляди бяха просто деца, поверени на неговите грижи. Не можеше да ги различава, бяха прекалено много. Хаосът в стана го хвърли в ужас. Нощта настъпваше застрашително. Макар че бе спряло да вали, във въздуха все още имаше облаци и беше тъмно като в рог. В неподвижната долина шумолеше скрит живот, тайни опасности. Лумналите нависоко пламъци щяха да държат на разстояние дивите животни, ала огньовете гаснеха. Изморените събирачи бяха примъкнали дърва, колкото да сготвят с тях. Привлечени от миризмата на варено месо и оглозгани кокали, глутниците вълци обикаляха лагера от разстояние. От време на време, когато се приближаха, Долф виждаше как святкат очите им. Докато крачеше през стана, той чу детски вик, който обаче утихна, преди да стигне дотам. Какво ли се бе случило? Понякога във въздуха изсвистяваше стрела, пусната от някой пазач. Веднаж Долф чу скимтенето на бягащо улучено животно. Но броят на стражите не бе достатъчен, те заспиваха или смяната им не идваше. Умора и отчаяние започнаха да изтощават силите на Долф. Той бе оставил Марике и няколко малки деца на безопасно място в центъра на стана, недалеч от шатъра. И знаеше, че Леонардо не спи, а като него прави каквото може за сигурността на децата. Срещна Петер, Франк, Вилхелм и Берто, които също носеха запалени факли и колчани със стрели на гръб. „Човек може да разчита все на едни и същи хора“ — смътно си помисли той. Що се отнася до този факт, човекът нямаше никога да се промени — във века на Долф беше все още точно така. А къде беше Николас? Той, естествено, спеше на сигурно място в шатъра, заобиколен от духовници и деца на благородници. Овчарчето имаше упование в Бог и беше спокойно. Долф не можеше да бъде такъв — неверието се бе вгнездило твърде дълбоко в него. Той беше реалист, възпитаван с предупреждения: „Внимавай, като пресичаш…“ „Никога не тръгвай с непознати хора, каквото и да ти обещават…“ „Не минавай под кран…“ „Не пипай жичките на тока…“ И така нататък. В сърцето му бяха жигосани хиляди предупреждения за опасности, които не му даваха да заспи. Навред Долф се натъкваше на полуоглозгани кокали с парчета месо по тях. Навред се търкаляха вързопи със сушена храна. Нима тези глупаци не разбираха, че трябва да пестят всяка хапка, че не след дълго от това щеше да завися животът им? Очевидно изтощените деца бяха захвърлили вързопите си и веднага се бяха строполили на земята, неспособни за каквото и да било… Долф събра, пъшкайки, багажа, натрупа вързопите един връз друг и сложи едно прозяващо се момче да ги пази. Но то щеше да заспи още щом Рудолф се обърнеше. Невъзможно беше да се бори човек срещу такава умора. Вълците вече не се виждаха. Явно стрелите, полетели към тях, и торящите главни ги бяха прогонили. Въпреки това Долф не можеше да се отърси от чувството, че ги грози голяма опасност. Той не знаеше какво тегне над главите им, но усещаше, че се крои нещо, което никой и не подозира, от което не можеш и да се опазиш.