— Върви да спиш, синко. Бог бди над нас. Чии бяха тези думи? На дом Тадеус, естествено, който също никога не спеше в шатъра и се чувстваше отговорен като Долф. Само дето се осланяше повече на провидението и затова не се ядосваше толкова много. Но как можеше да е така спокоен? Нали бе видял как падат деца в потока. Той беше там, когато Долф извади мъртвото дете от срутената земя. Превързваше рани, оправил бе една изкълчена ръка. Никой не знаеше по-добре от дом Тадеус, че Бог бе оставил децата сами да бдят за себе си.
— Да го вземат мътните, и него, и вярата му — изруга Долф насаме. Той знаеше, че не е прав, но кой не проявява несправедливост, когато е преуморен? Без да разбере, бе стигнал до собствения си малък огън, където Марике протягаше ръка към него.
— Рудолф… Долф се строполи и положи глава върху коленете и. Една малка, почерняла ръка го погали по челото и той заспа като труп.
11. ОТВЛИЧАНЕ НА ДЕЦА
Още със ставането настъпи някаква бъркотия. Вече беше ден, сив и мрачен. Изведнъж лагерът бе хвърлен в смут. Наоколо деца пищяха от страх, бягаха панически, призоваваха Николас, Рудолф, Леонардо, викаха за помощ. Долф скочи на крака и се мъчеше да разбере какво вижда. През стана яздеха рицари — десет, петнадесет. Те бяха облечени с ризници и тесни панталони и въоръжени с копия и мечове, носеха остри шлемове, а конете им бяха покрити с пръски пяна. Мъжете крещяха и бясно размахваха копията си. Децата се разбягаха на всички страни. Марике се притисна о Долф и хленчейки се вкопчи в него. Той се огледа. Къде беше Леонардо? След малко го видя, следван от десетина момчета с тояги. Но студентът не можеше да спре рицарите. Той вървеше подире им по посока на шатъра.
— Припълзи до някой гъсталак — извика Долф на момичето — Не се показвай никому. Това е нападение. Той се откъсна от нея и също се втурна към шатъра, където рицарите бяха спрели конете си. Отпред стояха Николас, тримата монаси, Леонардо с помощниците си и уплашените благородничета. Малкият Каролус бе опънал лъка си, макар че стрелата му още сочеше надолу. Очите му хвърляха мълнии. Николас, в снежнобяло, се бе изправил пред рицарите и се мъчеше с все сили да не загуби достойнството си. Ала коленете му трепереха. Монасите стояха рамо до рамо, гледаха мрачно нагоре към дивите рицари и мълчаха. Впрочем, говореше главатарят на войниците.
— Петдесет — чу го да казва Долф — Тридесет момчета, двадесет момичета.
— Бог ще ви накаже — предрече Николас с писклив глас. Долф си проправи път напред, докато стигна до пастирчето и викна:
— Какво става тук?
— Тоя си го бива, на всяка цена трябва да го вземем! — извика единият от рицарите. Мъжът доведе коня непосредствено до него и заопипва мускулите на мишниците му. Долф му блъсна ръката и отстъпи крачка назад.
— Какво има тук? За какво са дошли тия рицари? Леонардо отвърна с мрачен поглед:
— Това са хората на граф Ромхилд фон Шарниц. Той иска данък, за да минем през долината.
— Голям данък — сърдито потвърди дом Анселмус. — Ами платете му — сряза го Долф. Наоколо децата страхливо се приближаваха, но мнозина останаха на безопасно разстояние.
— С какво? — трезво попита Леонардо. Долф изгледа водача на рицарите и строго попита:
— Колко искате да ви платим? Той мислеше за останалия вол — вероятно щяха да могат да купят с него правото да минат. Рицарят се засмя, но смехът му не звучеше весело.
— Петдесет деца, петдесет от най-силните и най-големите деца. Той бе познал, че Долф е един от предводителите, макар да не носеше бяла дреха или кама с инкрустирани скъпоценни камъни.
— Петдесет. Думите заседнаха в гърлото на момчето. Това беше лудост. Наистина ли този човек смяташе, че монасите могат да дадат в робство петдесет деца?
— Това е напълно изключено — отсече той. Определете друга цена. Можем да ви дадем един голям вол, ще прибавим три овце. Николас бутна Долф настрана и извика пронизително:
— Замълчи, Рудолф ван Амстелвен, ти нямаш тук думата. Този кръстоносен поход е мой. Той се обърна към рицарите: