— Бог не ще прости това оскърбление на неговата детска рат. Ние сме тръгнали към Ерусалим, за да освободим светия град от сарацините. Бог не допуска да се изправят пречки по пътя ни. Рицарят пак се изсмя, подигравателно и коравосърдечно.
— Щом отказвате да ни дадете петдесет деца, сами ще си ги вземем. При това ще устроим такова клане, че да го запомните цял живот. А ти с твоята наконтена свита ще си първият мъртвец! Николас, силно уплашен, отстъпи неволно крачка назад, ала Каролус се провикна:
— Само се опитайте! — и вдигна лъка си. Долф бързо натисна ръката му надолу — той виждаше, че с тези ландскнехти шега не бива.
— Тези деца са свободни, дружиннико — кипна Долф. Не можете да ги поробвате. Това е в разрез с всички закони. Рицарите се изсмяха още по-силно и още по-подигравателно. В долината на Шарнйц важеше само един закон — волята на граф Ромхилд.
— Това е нашият закон — изрева водачът, като запрати дългото си копие към Долф. Оръжието без съмнение щеше да прониже момчето, ако дом Тадеус не го бе блъснал с все сила, така че той се олюля назад и острието на пиката мина на милиметър край него.
— Стойте! — провикна се Анселмус — Ще имате вашите петдесет деца. Но долу ръцете от тези тук — те са от благородническо потекло. Долф се опитваше да се надигне, ала дом Тадеус бе седнал отгоре му и едва го удържаше.
— Кротувай — изсъска той — Без теб не можем. Расото му покриваше момчето почти изцяло.
— Деца на благородници не ни трябват — чу Долф сърдития глас на водача — Граф Ромхилд не иска трудности. Той настоява за петдесет млади и силни работници. А ние трябва да ги изберем! Хайде, момчета, хващайте ги. Долф се възпротиви със задавен глас. Той вече не можеше да вижда нищо и почти се задушаваше. Но можеше да чува. Чу, че рицарите препуснаха в тръс, а децата отново се разпищяха. Чу гласа на Леонардо, който ги предупреждаваше и съветваше да се крият. Но къде можеха да се сврат седем хиляди деца на открито поле? След това вече нищо не помнеше, защото дом Тадеус го удари по главата, от което той изпадна в безсъзнание поне за тридесет секунди. Монахът бързо го завлече в шатъра и го скри под няколко кожи. После седна отгоре и взе да се моли за нещастните деца, които щяха да по палнат в ръцете на граф фон Шарниц, да се моли поне това момче да бъде пощадено…В лагера цареше пълна бъркотия. Децата почти не разбираха какво става. Рицарите галопираха на всички страни, ловяха момчета и момичета, които им се струваха подходящи. Децата бягаха пред тях с писъци. Щом ги хванеха, те се съпротивляваха с ръце и крака. Ударните отряди се бранеха, когато ги нападнеха рицарите, но голите им оръжия отскачаха от ризниците. Най-малко шест деца бяха стъпкани от конските копита. Мнозина потърсиха прикритие в съседните гори, но нерядко ги настигаха и измъкваха за косите. Така събраха петдесетина и ги завързаха един за друг с дебели въжета. Сред тях беше Петер. И Франк…След час всичко свърши. Рицарите се изтеглиха, отвличайки петдесет и двама млади пленници. Потърсиха и високото момче с широки рамене, което бе изчезнало така внезапно, но като не го видяха повече, се задоволиха с най-хубавите момичета и най-силните момчета. По зеленял от яд, с пламнала глава, Долф изпълзя от шатъра и видя как колоната се изгубва в далечината. Той заплака.
— Ти гледай, че успяхме теб да спасим — нахока го Анселмус.
— Щяхте да се радвате, ако ме бяха взели, и мен — отряза го Долф, но монахът поклати тъмната си глава.
— Не, Рудолф ван Амстелвен, още не ти е дошло времето. Теб те чака друга участ. Долф не се замисли над значението на тези загадъчни думи. Той побягна и се опита заедно с Леонардо да въдвори ред в обърнатия с краката нагоре лагер. Хилядите деца плачеха и целите се тресяха. Със сълзи в очите събираха разпиляното си имущество, своето мизерно имущество. Нарамваха вързопите с храна и се приготвяха да продължат кръстоносния поход. Ударният отряд погреба набързо мъртвите. Някакво дете, загубило по-големия си брат, приятеля или приятелката си, ревеше от мъка. Останалите само се страхуваха набегът да не се повтори и искаха да напуснат това ужасно място, колкото може по-бързо. Долф беше във вихъра си. Тичаше напред-назад като луд исе опитваше да прецени загубите. Къде беше Франк? А Марике…? О, небеса, Марике!
— Ти да не си полудял? — извика Леонардо и го хвана за ръката.
— Марике!
— Тя е на сигурно място. Мислиш ли, че ще оставя нашата Марике да попадне в ръцете на разбойници?
— Къде е тя? Момичето се появи разтреперано от един гъсталак. Хвърли се на врата на Долф и се разхлипа.