— Мислех, че са те взели и теб. Подбираха най-силните — хълцаше тя. Като видя, че е жива и здрава, Долф изгуби търпение да я слуша.
— Да, да, всичко е наред. Дом Тадеус пак ме спаси … Той се оглеждаше — Къде е Петер? Дотича Каролус, по бузите му се лееха сълзи.
— Рудолф, Рудолф, взеха Берто! Лека-полека взе да става ясно колко голямо бе нещастието. Нямаше го Берто, Франк и Петер също. И Вилхелм, Карл, Лудвиг, Фрида… и още десетки, с чиято загуба трудно можеха да се примирят. В замяна децата бяха убили един от рицарите. Долф гледаше сломен как сваляха снаряжението на мъртвия войник по заповед на Анселмус. Николас си го присвои начаса; ризницата му беше точно по мярка и с бялата дреха върху нея той все повече заприличваше на истински кръстоносец. Овчарчето подгони децата — двамата с Анселмус отново се разбързаха. И този път малцина се възпротивиха. Долф не се канеше да продължава похода. Той стоеше като закован край пепелта от огъня и се опитваше да възприеме загубата. Да, рицарите, опитни и свикнали на суров живот, бяха направили добър избор. Само с един поглед бяха успели да отделят най-ценните деца и да ги прибавят към плячката си. Долф разбираше, че загубата на тези петдесет деца означаваше за кръстоносния поход повече от петдесет гърла, които вече не трябваше да бъдат хранени. Пречупен бе гръбнакът на войската.
Приятелят му Петер… някога крепостен, след това седмици наред свободен човек, проявил смелост, проницателност и сила, към когото Долф бе започнал да изпитва дълбоко уважение. Сега той щеше отново да стане роб и да работи до припадане. Отново щеше да усеща ударите на камшика. Но вече нямаше да може да търпи. Петер бе опитал свободата и беше показал на какво е способен като свободно момче. Ами Берто! Поне три пъти бе спасявал живота на малкия безразсъден Каролус, белезите от борбата му с глигана още личаха. Берто чинеше повече от сто други глупави деца, взети заедно. Ами Фрида, това хубаво, мило дете, което познаваше толкова много лечебни билки — ами чевръстата Мария, която готвеше така добре…
— Трябва да ги освободим — автоматично каза Долф. Леонардо се изсмя подигравателно.
— Я си го избий от главата, Рудолф. Не ни остава нищо друго освен да продължим пътя си с надеждата, че граф Ромхилд вече ще ни остави на мяра.
— Трябва да ги освободим — повтори Долф като насън.
— Къде мислиш, че са ги завели? Леонардо махна с ръка към тесния край на долината.
— В замъка, естествено — там някъде. Върху някоя висока скала, както се строят замъци. Непревзимаем и непристъпен. Остави тази гордост, Рудолф. Не можеш да освободиш децата. Не бихме успели и е цяла войска от опитни войни. Граф Ромхилд си знае работата.
— Познаваш ли го?
— Не, но мога да си го представя. Той живее в тази голяма долина край тесните пътища за Инсбрук. Очевидно някой от съгледвачите му ни е забелязал вчера, като идваме, и е предупредил господаря си. Ромхилд ще да е някакъв рицар разбойник. Който не иска да си плати, за да мине, бива изтупван като брашнен чувал. Ах, Рудолф, след четири години Петер и Франк също ще са рицари в ризници и ще задържат мирните пътници, за да им изръсват парите за из път. За какво му са, мислиш, момчетата на граф Ромхилд, а?
— За да работят — прошепна Марике.
— Естествено и за това. Крепостници и ландскнехти, те никога не стигат на тези благородници. Силни и млади юначаги, без вяра и съвест, като Петер…
— Не — каза Долф — Петер никога няма да стане разбойник, не-му е в характера. Франк също.
— Но те нямат друг избор. Ако се противят, ще ги вразумят с нажежени железа. А ако и тогава пак не искат, Ромхилд ще ги направи с една глава по-ниски.
— Затова трябва да ги освободим, всичките — упорстваше Долф.
— А как? Може би със сила! Да не искаш да поведеш цялата детска войска срещу замъка на Ромхилд? Мислех, че си по-разумен, Рудолф.
— Аз ще тръгна — извика Каролус. Долф, направо полудял, едва понасяше иронията на Леонардо.
— И защо да не тръгнем с цялата войска срещу замъка? Нали децата се канят да избиват сарацините?
— Това е друго нещо. Те мислят, че още щом се появят, турците ще се разпищят и разбягат. Ромхилд няма да избяга от тях, ами ще нареди да изсипят отгоре им дъжд от стрели и кипящо олово.
— След време замъкът му ще трябва да отстъпи пред по-силния — горчиво отбеляза Долф.
— Сигурно… и ти си съгласен да пожертваш две хиляди деца, за да спасиш петдесет? Каролус слушаше и подскачаше от възбуда. — Аз ще тръгна — извика той отново.
— Не става дума дали ще тръгнем — спокойно рече Леонардо — Става дума дали това е възможно. А ти, Каролус, знаеш не по-зле от мен, че това е невъзможно. Долф изпъна рамене.