— Въпреки това трябва да ги освободим — Франк, Берто, Петер, Фрида, всички! В това време хилядите деца се нижеха покрай тях на юг. Начело вървеше Николас, съпровождан от Анселмус. Долф не ги забелязваше. Той бе забил поглед в земята и размишляваше. Затова не видя колко внимателно го наблюдава Леонардо.
— Марике — тихо каза студентът — Пак се почва. Някаква мисъл е влязла в главата на Рудолф ван Амстелвен и дяволът не може да му я избие. Ей, Рудолф, я се събуди!
— Трябва да ги освободим — държеше на своето момчето. И Рудолф има право — енергично се намеси Каролус. Берто и Фрида, и Петер също искат да видят Ерусалим. Обещали сме им го! Не може да останат тук, те са с нас.
— Но, деца, мислете с главите си — отчаяно извика Леонардо — Ако поведем цялата войска срещу замъка, седем хиляди деца няма да видят Ерусалим.
— Не седем хиляди — измърмори Долф. Седемнадесет.
— Какво?
— Седемнадесет. Число, което на нищо не се дели, едно просто число. Ромхилд и неговите хора все пак ще могат да преброят до седемнадесет, нали?
— Какво значи просто число?
— Тихо — каза Долф. Оставете ме на спокойствие, първо трябва да обмисля всичко. В моята епоха… в моята страна, искам да кажа, имаме такава поговорка: който не е силен, трябва да е хитър. Ние сме слаби — а аз мразя войната и кръвопролитието. Но имам един план. Един фантастичен и опасен план. Затова трябва да помисля още малко.
— Аз ще участвам — викна Каролус, без да се замисли.
— Как смяташ да ги измъкнеш от замъка, Рудолф?
— Още не зная точно как. Хайде да вървим. Веднага щом планът ми е готов, ще ти го разкажа. Те се затътриха в опашката на детската войска, която се нижеше тихо и бързо през долината. Вече не бе студено, макар че въздухът беше непрогледен. Долф вдигна поглед към небето и се помоли за слънце. Дъждът не влизаше в плана му. След няколко часа на хоризонта се появи замъкът на Ромхилд фон Шарниц. Както бе предрекъл Леонардо, това беше непревземаема крепост, построена върху отвесна скала, в която се влизаше единствено откъм задната страна, където скалата се свързваше с издигащите се стръмно нагоре гори. Децата хвърляха плахи погледи към твърдината и ускоряваха крачка, въпреки че се движеха от другата страна на широката долина.
— Не изглежда гостоприемен, а? — небрежно подхвърли Леонардо. Сигурно, ги бяха видели от кулите, безкрайната върволица от деца, широка много метри и дълга километри. Какво трябваше да направят, ако ненадейно се спуснеха с тропот десет, двадесет ездачи, за да откраднат още деца? Нищо не можеха да сторят… Колкото по-бързо отминеха, толкова по-добре. Много деца започнаха да подтичват от страх. Анселмус ликуваше. Долф разглеждаше крепостта отдалеч и му се искаше да има бинокъл. Как ли изглеждаше планът на една такава твърдина? Как ли можеше да се проникне в един романски замък, построен специално така, че да устои на няколкомесечна обсада и разположен така, че да не може да бъде щурмуван нито пък превзет със сила? Каролус! Той не можеше да не знае. Малкият крал сигурно познаваше всяко ъгълче от тези замъци. Долф начаса тръгна да търси малкия си приятел, който вървеше някъде в средата на колоната. Откри го, хванат за ръка с Хилде. Лъкът и колчанът на гърба му, изглеждаха смешно дребни. А той имаше тъжен вид, защото му липсваше приятелят Берто. Марике беше изтичала след Долф и сега ситнеше любопитно зад гърба му, като от време на време хвърляше по един поглед през рамо към крепостта от другата страна на долината.
— Каролус, трябва да говоря с теб.
— Измисли ли нещо? — радостно попита малкият крал. Той веднага пусна Хилде — Какво е то? Какво ще правим?
— Марике, я си поговорете с Хилде. С Каролус имаме да си кажем някои неща. Марике се нацупи.
— Ако ще има бой, искам и аз.
— Няма да се бием, лудетино — засмя се Долф — Ще направим заговор и ще го държим в пълна тайна.
— Заговор! — очите на Каролус блеснаха от възторг. Срещу графа ли?
— Тихо. Долф извади малкия крал от редицата и двамата седнаха в края на пътя. Докато децата минаваха край тях, той каза:
— Слушай, измислих как да изведем пленниците от замъка. Тази нощ — или по-добре утре рано сутринта.
— И как?
По-тихо… никой не трябва да разбере. С хитрост. Каролус кимна енергично.
— И аз ще участвам. Какво си наумил? Долф заразказва. Той говори близо половин час без прекъсване и направо запали Каролус.
— Ама как си го измислил? — извика той, когато Долф най-сетне млъкна — А аз сигурно трябва да набавя материалите?
— Точно така. Кажи какво трябва. Каролус започна да брои на пръсти.
— Седемнадесет рога, седемнадесет панделки за коса и полички от трева, птичи пера, масло и дървени въглища — и седемнадесет чифта обувки с косъма навън. Роговете ги имаме, най-често ги запазваме, за да ги издълбаем, от тях стават чудесни стакани.