— Никой не ги е броил, аз също не обърнах внимание. Николас ни напъха обратно в шатъра, но аз останах навън и стрелях по ездачите. Улучих едни в окото, той падна от коня и децата го пребиха. Тогава Анселмус ме дръпна вътре, страшно го беше яд на мен. Еверард казва, че са били повече от петдесет.
— Да, и аз си мислех така. Помоли Еверард тази нощ да дойде с нас.
— Непременно. Долф се огледа.
— За какво ли са му децата на Ромхилд? Нали цялата долина е негово владение. Дали е богат? Каролус вещо кимна с глава.
— Да. Щом живее тук и всички пътници плащат пътен данък, трябва да е натрупал някое и друго съкровище. Но земите му не раждат много и зиме той гладува.
— Откъде знаеш? Каролус посочи широката долина и заобикалящите я гигантски планини.
— Голяма част от земите са угари. А сутринта разгледа ли добре ездачите, Рудолф? Няколко бяха сипаничави.
— Какви бяха?
— В долината трябва да е върлувала неотдавна сипаница. Ей, какво се уплаши? Че то е толкова често… От бабаитите, дето нападнаха стана, май че шестима имаха белези. Долф се замисли. Но не разбра защо това бе така важно за Каролус.
— Какво общо има отвличането със сипаницата?
— Не виждаш ли? Полята не за засети, пътят се поддържа зле. Колибите оттатък изглеждат необитаеми. Всичко това е последствие от болестта. Може би граф Ромхилд е загубил половината от крепостните си. Има остра нужда от нови работници. — Аха…„Какво става, когато човек се зарази от едра шарка? помисли си Долф — Разболява се тежко, умира или оздравява. Оживелите остават с белези за цял живот, както някои от Ромхилдовите ландскнехти. Какво ли им се е привиждало на тези хора, когато ги е тресяло? Мъчения, страшилища, адът? Сигурно са изживели истински ужас!“
— Ще се погрижим виденията да възкръснат пред очите им — ядно се врече Долф — Тръпки ще ги побият от нас. На работа, Каролус. В това време се бяха изнизали и последните деца. Дом Тадеус, който вървеше почти най-накрая, мина край тях и ги изгледа учудено.
— Да не сте се наранили — попита той. Двете момчета скочиха на крака. Нищо няма. Малко бяхме поседнали да си починем и поприказваме — обясни Долф. На дом Тадеус му се стори подозрително, че двете най-енергични деца са седнали да почиват без време.
— Ама да не сте болни?
— Благословете ни, дом Тадеус — неочаквано рече Каролус — Ще ни е нужно. Монахът ги благослови, но преди да успее да ги попита каквото и да било, те избягаха напред. Той ги проследи с поглед, клатейки глава. „Тези двамата са намислили нещо. И няма да се учудя, ако е във връзка с таз сутрешното отвличане. Но защо не ми се доверяват?“ Той се натъжи, задето го пренебрегваха. За да увеличат колкото е възможно повече разстоянието между детската войска и застрашителния замък, предводителите бяха решили да не правят обедна почивка. Но към четири часа много деца започнаха да се оплакват, че са уморени. Някои вече не можеха да вървят и темпото спадна. Децата се влачеха едно друго. Надигнаха се гласове, които молеха за почивка и храна. Най-накрая трябваше да спрат и да подирят място за стана. Долф не се занимаваше с никого, ами тръгна да търси Каролус.
— Всичко ли намери?
— Да, и роговете, и поличките, и обувките. Увих ги в мантията си и ги скрих зад няколко храста, ей там.
— Добре. А какво става с момчетата?
— В пълна готовност са. Петнадесет, добре въоръжени и способни на всичко.
— Гледай да се измъкнете от стана незабелязано и ме чакай сред храстите. Аз имам още малко работа. Остават ни три часа слънчева светлина, но никой не трябва да ни види, че тръгваме. Знаят ли момчетата какво се иска от тях? Не са ли уморени?
— Да не са малки — кипна Каролус.
— Тогава доскоро. Долф тръгна да търси Леонардо, който хранеше магаренцето си.
— Чуй, приятелю. Довечера имам да свърша няколко неотложни неща. Оставям Марике в твоите ръце. Пази я добре и гледай да не тръгне след мен. А… ех… ако не се върна повече, ще се погрижиш ли за нея, Леонардо?
— Какво си намислил да правиш, Рудолф?
— Не мога да ти кажа. Обещай ми… Студентът се изсмя подигравателно.
— Да не те видим след някое време да се връщаш с петдесет откраднати деца? — тихичко попита той. Долф се изчерви.
— Шшт… откъде пък ти дойде това наум?
— О, бъди спокоен, нищо не зная. Разбирам, че искаш да държиш плана си в тайна — аз мога да мълча. Но те познавам, Рудолф. Щом ти влезе нещо в главата, то трябва да стане, пък ако ще и светът да се обърне. Долф въздъхна и плахо погледна приятеля си, които му кимна сърдечно с глава.
— Върви в мир, Рудолф, и прави това, което чувстваш, че трябва да правиш. Няма да ти предлагам да те придружа.
— Не — развълнувано промълви Долф — Нали все някой трябва да остане при децата и да ги пази…