След двойно по-дългия път, изминат през деня, катеренето през стръмната гора, чиято земя бе осеяна със скални отломъци, не беше дреболия. Но момчетата бяха тренирани, а фантастичното приключение, което Долф им бе подготвил, ги примамваше. Те и не вярваха, че наистина се излагат на опасност. Няма досега се беше проваляло нещо, с което се бе заловил Рудолф ван Амстелвен? Който не му гласуваше доверие, беше страхливец или глупак. Е, такива не бяха! Те се катереха. Луната проби облаците и огря гората, така пътят стана по-лек. Не можеха да използват запалени трески или малки факли. — Ами ако насреща ни излезе мечка? — прошепна Матнас в ухото на Долф.
— Мечките са дневни животни. Само вълците ловуват нощем, но не биха нападнали току-така цяла дружина въоръжени момчета. Те са хитри и ги е страх от хората — отвърна Долф, без да знае дали всичко, което твърдеше, бе вярно. Но малко успокоение не бе излишно и на него самия. Най-сетне те се изравниха със замъка, но отново попаднаха на коловоза, който явно често се използваше. Не тръгнаха по него, а по най-късия път право нагоре, докато стигнаха до едно плато, откъдето се откриваше поглед надолу към черната маса на замъка.
— Тук ще си починем — реши Долф — Преди изгрев слънце трябва да се спуснем непосредствено до подвижния мост. Скриха багажа си сред храстите, пропълзяха сред треви, папрати и цветя и затвориха очи. Ох, че изморени бяха. Трима останаха на пост и трябваше да бъдат сменени след един час. Долф щеше да пази последен, защото имаше да свърши още нещо по това време. Той спеше дълбоко. Оставил бе настрана всички грижи. През деня беше обмислил плана си стотици пъти, огледал го бе от всички страни — трябваше да успее. Ако не сполучеше, това щеше да е смъртта им. Друга възможност нямаше, защо беше нужно тогава да се тревожи? Детската войска бе останала под закрилата на Леонардо. Ако Долф загинеше, студентът щеше да заеме мястото му, без да са споменали дори дума за това. Каролус го разтърси от сън.
— Време е — прошепна той и се прозя. Луната се бе скрила и беше тъмно като в рог. Долф се помъчи да види нещо, но успя да различи единствено силуетите на стражите, които будеха смяната си. Той пропълзя предпазливо до едно място, откъдето можеше да наблюдава замъка, без да бъде забелязан. Гората около него живееше, шумолеше и съскаше, но тези шумове вече не го плашеха. След време, което му се стори цяла вечност, въздухът на изток взе да просветлява. Тогава Долф се разбърза. От вързопа, който носеше, извади две копанки, парче от въже, напоено с течна мазнина, няколко къса дървени въглища и две шепи сух птичи тор, събиран през целия ден.
Той стри курешките и дървените въглища в копанка-та и добре разбърка праха. От джоба му се появи скъпоценната и грижливо пазена кутийка кибрит. Тя бе почти пълна. Почти бе забравил формулата на барута. Седемдесет и пет части селитра, петнадесет части въглища и десет — сяра, или пък обратно? Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че барут се прави от селитра, дървени въглища и сяра. Белите курешки сигурно съдържаха немалко количество селитра, в главичките на кибритените клечки имаше сяра, а дървени въглища никога не липсваха в детската войска. Може би щеше да се получи. А ако не успееше да взриви бомбата, то при всички случаи щеше да има пушек и смрад — това също щеше да предизвика добър ефект. Близо половин час Долф работи, докато наоколо му ставаше вее по-светло. Той смеси ситно стритите кибритени главички с дървените въглища и курешките, сложи всичко в едната копанка, покри го с другата и завърза двете части. Между тях прекара фитил. Когато всичко бе наред, си помисли: „Дали да е непременно бомба?“ и я скри в храстите. За пази си кутийката и две клечки.
— Ставайте, момчета. Време е. Краткият сън се бе отразил добре на всички. Те се бяха схванали и зъзнеха, но мисълта за започващото голямо приключение раздвижи кръвта им.
Вързопите се разтвориха и бяха извадени нещата, необходими за нападението. Седемнадесет панделки за коса, а в средата на всяка от тях бе закрепен по един рог. Момчетата се съблякоха и скриха дрехите си в храстите. После навлякоха по една поличка от трева. Те зъзнеха на студения утринен въздух, на някои им тракаха зъбите, но не биваше да обръщат внимание на това. Скоро щеше да им стане достатъчно горещо! Вързаха си панделките на главите, а роговете стърчаха заплашително. Боядисаха си лицата гарваново-черни със смес от дървени въглища и мас, като не засегнаха очите и кръга около тях. На всичко отгоре забодоха пера в разрошените си коси. Долф огледа критично седемте кръстоски между Черен Петър и индиански вожд. Дойде ред и на последната част от приготовленията — боядисването на телата. Първоначално Долф смяташе да се почернят изцяло, но сега му хрумна нещо по-добро, още по-тайнствено. С ръце, пълни с чернилка, той изтегли дълги ивици по гърдите и гърба на момчетата, а след това и по голите им ръце и крака. Те все още трепереха, но междувременно бе станало достатъчно светло, за да могат да се огледат един друг добре. Като ги видеше така, човек наистина можеше страх да го хване — седемнадесет раирани дявола с рогати глави, космати ходила и проблясващи зъби.