— Милост, милост… спаси ни! Един космат крак докосна ухото на война и той прималя от страх.
— Къде са пленниците? — извика демонът в лицето му. Трябват ни петдесетте свещени деца. Искаме да изпием невинната им кръв. После той скочи на крака и задърпа падналия за ризницата.
— Ставай, заведи ме при свещените деца. Бързо, че иначе ще те хвърля в най-дълбокия казан на пъкъла, проклети грешнико!
Мъжът се опитваше да се отскубне от ръцете на мъчителя си на четири крака. В това време на площада бе настанал пълен хаос. Дяволите възсядаха пищящи мъже, жени и деца, щипеха ги и натискаха с малките си, черни ръце. Те почти не мислеха да се съпротивляват. В жилищната част на замъка се отвориха няколко прозореца. Оттам се подадоха изплашени бледи лица и бързо се отдръпнаха. Графът на Шарниц се появи в дървената галерия, която минаваше покрай първия етаж.
— Децата, свещените деца ни трябват! — крещеше Долф. Викът му бе подет от останалите дяволи, които търчаха из двора като бесни, подбрали пред себе си свободни и крепостни.
— Дайте им децата — прогърмя гласът на графа, който наблюдаваше с ужас как още малко и замъкът му щеше да бъде плячкосан от силите на ада. Впрочем той можеше да си представи съвсем живо, че дяволите ще предпочетат да се заситят с кръвта на невинни дечица, отколкото с грешници като него. В краката на Долф тупна един сребърен кръст. Той го ритна, тъй като напълно бе влязъл в ролята си. Войнът побягна към страничното крило на замъка, като размахваше здравата си ръка и оставяше след себе си кървава диря. От бойниците засвистяха надолу стрели, докато от галерията се провикна същият гръмък глас:
— Спрете, глупаци! Една стрела улучи някаква жена в рамото. Няколко души потърсиха спасение в параклиса, където дяволите не ги последваха. По земята имаше петна от кръв, тъй като демоните мушкаха ножовете и острите си камъни, където сварят, за да всеят колкото е възможно по-голям страх.
Долф се втурна след ландскнехта, танцувайки и крещейки като подивял бушмен.
— Дайте им децата, бързо! — отново прогърмя гласът от галерията. Една двойна врата се отвори с трясък и ето че се появиха те, откраднатите деца. Всичките петдесет и две. Щом зърнаха дяволите, дошли да ги вземат, те веднага изпаднаха в паника и запищяха и закрещяха не по-слабо от обитателите на замъка. Долф бързо излезе напред и изръмжа на Франк:
— Я се укротете. Ние сме. Едва тогава малкият кожар позна приятеля си. Каролус дръпна Берто за ръката.
— Тръгвай… това е само хитрост. Въпреки това на децата им трябваше доста време, докато разберат, че демоните не бяха истински, и престанат да се съпротивляват.
Дяволите наложиха волята си. Те обградиха пленниците и ги подкараха — през портата, през моста, в гората. Изпратени от втренчените погледи на успокоените, но все още треперещи жители на замъка. Демоните оставиха невъобразима бъркотия върху неравните камъни на вътрешния двор. Счупен нож, кървави дири, фазанови пера и всевъзможни неща, които слугите бяха изтървали в първия момент от уплаха: счупени купи и стомни, стъпкан хляб, една въргаляща се обувка…Петдесет и двата малки роби бяха вкарани набързо в гората, колкото е възможно по-далеч от крепостта. Дяволите извадиха скритите си дрехи, без да спират. Вече не им бе студено, потта се стичаше по нарисуваните им тела на струйки. Няколко освободени деца все още не бяха разбрали, че отвличането им бе в действителност една колосална шега, и вървяха, хленчейки и молейки се пред демоните. Франк притичваше от един към друг да ги успокоява, ала видът на рогатите дяволи беше толкова ужасяващ, та децата почти не смееха да повярват, че това са техните приятели. Извън себе си от щастие, Каролус ситнеше до големия си приятел Берто.
— Двамата с Рудолф го измислихме, а аз набавих маскарадните костюми. Не се ли радваш, Берто? Дали не се радваха тези петдесет и две освободени деца! Те прегръщаха нацапаните си спасители и искаха веднага да тръгнат след детската войска, но Долф имаше възражения.
— Тази нощ и без друго ще ги настигнем. Засега трябва да се скрием в горите. Никой не бива да ни види. Нека Ромхилд и неговата шайка си мислят, че сме отвели децата направо в ада. Ако ни видят да минаваме през долината, веднага ще разберат, че са били измамени, и тогава лошо ни се пише. И така децата не се показваха, засищаха глада си с горски плодове и с питките, които бяха донесли спасителите. Едва когато се смрачи, те се решиха да се спуснат надолу. Към сутринта стигнаха мястото, където бе разположен станът на детската войска предната вечер. Там се изтеглиха в гората, за да поспят няколко часа. Вече се бяха отдалечили отново на десетина километра от замъка, затова се престрашиха да тръгнат още по обяд с надеждата да настигнат основните сили, преди да е паднала вечерта и да са стигнали края на долината. Дяволите бяха съблекли маскарадните си костюми и облекли собствените си дрехи, ала не беше лесно да изтрият мазната чернилка от телата си. Те се търкаха с цели шепи суха трева и мъх, но продължаваха да имат вид на коминочистачи. Питките бяха свършили. Утолиха жаждата си в едно поточе и пак се спуснаха напред след огромните маси на детската войска. Късно вечерта най-сетне съзряха в далечината лумналите огньове. Войската стануваше в полите на отново стръмно издигащи се планини: последният дял от могъщия масив на Карвендел. Влачейки се от умора, почернели от мръсотия и прах, те влязоха в лагера. Каролус, който едва се държеше на краката си, се запъти направо към шатъра, изтръгна парче месо от ръцете на дом Анселмус, влезе вътре, препъвайки се, и както ядеше, заспа. Без да каже нито дума. Хилде, която го бе търсила напразно два дена, избухна в сълзи от облекчение. Тя избърса лицето му с мокър парцал — той дори не го усети. Фрида се хвърли разхълцана на врата на приятелките си и помоли да и дадат ядене. Берто, Вилхелм и Карл се свлякоха при първия огън, който достигнаха, и умолително протегнаха ръце към шиша. Всички бяха премалели от глад. Завръщането на откраднатите деца предизвика огромно вълнение в стана, но никой не получи отговор на нито един въпрос. Спасители и спасени не можеха да си кажат името. Искаха само да хапнат нещо и да спят, да спят! Долф, Петер и Франк чуха рева на магарето. Те откриха огъня на Марике и Леонардо, хвърлиха се на земята, поискаха вода и от бързане си опариха устите с горещата супа. Марике хвана черната ръка на Долф и я целуна, полудяла от радост. Леонардо мълчеше. Той прегърна Петер и Франк, после погледна учудено Рудолф ван Амстелвен, който си събуваше обувките от заешка кожа. Най-накрая студентът си възвърна гласа.