— Значи, все пак успяхте…Иначе толкова ироничният му глас бе спаднал от удивление. Долф нямаше сили да разкаже как бе минало всичко. Както беше мръсен, той мушна якето си под главата и заспа. Сякаш някъде отдалеч чу думите на Леонардо:
— Вече те мислехме за изчезнал… — и нищо повече не помнеше. Присъни му се майка му, банята вкъщи, разваленият душ, който пускаше само студена вода, колкото и да въртиш крана за топлата…Защото изведнъж рукна дъжд като из ведро.
13. ПОХОДЪТ ПРЕЗ АЛПИТЕ
Детската войска вървеше през Карвенделския масив в дълга, дълга редица. По тесни пътеки, по пътища, които едва ли заслужаваха това име, покрай луди планински потоци, през скали и пукнатини, през гъсти гори, трънливи храсталаци, каменисти възвишения и остри скални отломъци. Те се изкачваха. Ставаше все по-студено и по-студено. Нищо не им бе спестено. И през цялото време валеше. Скалите плачеха. Отвсякъде се чуваше как ромоли, кипи, гурка се вода. На равното краката им затъваха до глезените в кал.
Вързопите със сушена храна на гърбовете им попиваха влагата и тежаха като олово. Обувките от зле ощавена кожа лепнеха по надутите им крака. Те воняха, жулеха си пръстите на краката до кръв. Кал покриваше ръцете им, дрехите, косите. Стрелите се огъваха в колчаните. Конопените въжета се свиваха и впиваха в месото им. За да заситят глада си, още по пътя те похапваха от твърдите като камък питки, защото почти не можеше да се намерят сухи дърва, за да накладат огньове. А когато все пак трябваше да запалят огън за през нощта, отсичаха първо дебели дървета, чиято смолиста вътрешност сигурно щеше да гори добре. Но от съчките капеше вода, тревата, която им бе нужна, за да запалят огъня, не поемаше пламъка. Искрите от кремъците им гаснеха в непрестанно леещия се дъжд.
Да накладеш огън и да го поддържаш стана майсторство, за което се изискваха изобретателност и лека ръка. Каролус измисляше всевъзможни небивалици, за да опази малките си поданици от многодневната депресия. Но в тази планина нямаше жилава тръстика, за да изплетат стрехи. Нямаше и върбови клони, за да си направят заслони срещу вятъра. Треперещи, мокри до кости и уморени, щастливците допълзяваха до някоя пещера или пукнатина или пък се опитваха да намерят защитено място за спане под капещите дървета. Ала повечето бяха изложени на ледените дъждовни капки, на режещия вятър, на всепроникващия студ. Краката им се пързаляха по разкаляните кози пътеки и хлъзгавите скали. Не минаваше и час, без някое дете да загине — да падне в пропастта, да си счупи врата, да се удави или да бъде улучено от падащи камъни.