Кашлящи, с течащи носове, задъхани, тресящи се от студ и треска, те търсеха откъде да минат нагоре, все по-високо. Поддържаше ги само неугасващата надежда, че климатът от другата страна на планината ще е по-хубав. Колко ли деца загинаха през трите безкрайни дни, които им трябваха, за да стигнат най-високата точка? Долф не знаеше. Той бе рискувал живота си, за да избави петдесет и две деца от алчните ръце на граф Ромхилд фон Шарниц. Но тези невинни жертви не можеше да спаси. Детската войска бе прекалено голяма. Нито той, нито приятелите му можеха да са едновременно навсякъде. Имаше и други умрели, не само при злополуки: от бронхопневмония, от изтощение, от сърдечна слабост или от предателските уловки на майката природа, която не знаеше що е милост и действаше безпощадно. Нападаха ги диви зверове, ухапваха ги змии, смазваха ги каменни лавини.
Над главите им кръжаха грабливите птици. Наистина, Берто, който беше нагледвач в ариергарда, бе убил един орел, нападнал посред бял ден малко, поизостанало дете, но птицата така го бе накълвала, че то умря още същата вечер. А Берто се сдоби с нов белег. През този сив ден мракът падна рано — и се задържа дълго. Леонардо, най-отпред, откри малко по-нагоре една сравнително равна планинска поляна, която представляваше добро място за стануване. Вилхелм забеляза, че околиите склонове са пълни с пещери и дупки, влезе в една от тях, за да види дали са подходящи за нощуване на болните — и се озова очи в очи с една кафява мечка. Животното се бе изправило на задните си лапи, размахваше заплашително предните и ръмжеше. То бе уплашено, страхуваше се от хората.
Няколко деца бяха последвали Вилхелм и като видяха звяра, се разпищяха. Мечката, разтревожена от странните миризми и шумове, се отпусна на четирите си лапи и се втурна напред. Там вече бе Леонардо, задъхан, но предупреден от виковете, от писъка: „Мечка, мечка, помощ!“, Студентът се хвърли върху животното, което се бе изправило над падналия Вилхелм, ръмжеше и клатеше глава, и без да се колебае, стовари тоягата си върху главата му. Трябваше да го направи, нали го бе обещал. Мечката се дръпна назад, изрева, разтърси ударената си глава, обърна се и си замина. Насочи се право към една групичка деца, които се разбягаха с писъци. Бедното животно не виждаше почти нищо. Наистина, коравият му череп можеше да издържи на един удар, но то все пак усещаше болка. Берто и Каролус му изпратиха по няколко стрели, които го улучиха, но не пробиха дебелата кожа, а се задържаха в проскубаната му козина. Леонардо тръгна след звяра, без да го догонва (той бе много внимателен), а мечката запълзя нагоре по склона, изплашена до смърт, като ръмжеше, протестираше и хвърляше изпод краката си клонки, кал и камъчета. Тя се изгуби от погледа им зад скалите и Леонардо се върна.
Децата го посрещнаха с мъка и удивление. Вилхелм беше мъртъв. Убит бе от ужасяващите нокти на страхливото животно. Други три деца бяха леко ранени и останалата част от живота си, можеха да прекарат, разказвайки как някога, в планините, са били нападнати от мечка стръвница, как са се бранили и са останали живи. Мълвата за подвига на Леонардо се носеше от уста на уста — как сам и въоръжен единствено с едно дърво прогонил страшна мечка, голяма колкото цяла къща. Така студентът стана герой от приказките. Долф не знаеше нищо. Той имаше работа в другия край на стана — с помощта на Фрида, Марике и Хилде се опитваше да направи заслон за децата с кашлица и не обърна внимание на виковете малко по-нагоре от склона Когато седем хиляди деца си приготвяха лагер винаги имаше олелия до бога, той беше свикнал с това.
По-нататък нощта мина доста спокойно. Мечката не се появи повече. Вълците не смееха да се приближат, както бяха подплашени от огньовете и зорките стражи. Леонардо не спа, той продължи да обхожда стана, да буди заспалите от умора пазачи, продължи да бъде нащрек. Долф не забеляза дори това. Откакто студентът бе поел командването на дружината от нагледвачи, Долф не се занимаваше много с тези неща. Той имаше пълно доверие в приятеля си. И беше смъртно уморен. С настъпването на деня пак поеха на път. Пиеха кална вода. Лудите планински потоци и водопади изглеждаха кафяви от подмитата пръст. А и водата имаше вкус на пръст, на умрели животни, на гнили растения. Пушената риба започна да мухлясва, житените питки омекнаха и имаше опасност да се натрошат. Сушеното месо се накисна и взе да мирише.
Неотслабващият пороен дъжд, шибащият вятър, умората от дългото изкачване сякаш зашеметяваха децата. Те се молеха с цялото си сърце за слънце, за топлина — и получаваха още повече влага. Умоляваха Светата Дева да ги закриля и пред очите им загина един малък ловец, който преследваше дива коза и падна в една пукнатина. Едва погребваха мъртвите. Почти навсякъде земята бе прекалено камениста и твърда. Тогава те полагаха труповете един до друг и ги покриваха с купчина от камъни. Желанието им да стигнат прохода и да обгърнат с поглед долината зад гърба си беше твърде голямо, за да губят време за такива неща. А и какъв беше смисълът да ги погребват? Лешоядните животни щяха да разровят камъчетата още тази нощ и да пируват с мъртвите деца. Те се катереха. Все по-високо и по-високо.