Към обяд на третия ден леещият се като из ведро порой премина в сълзлив ръмеж, от който не им стана по-сухо и по-топло. Освен това вече навлязоха в зоната на мъглите. Колкото по-нагоре се изкачваха, толкова по-гъсти ставаха изпаренията, които се издигаха над гористите склонове. Понякога не можеха да видят пръстите пред очите си. Тогава някои от най-малките падаха в поточетата, подхлъзваха се в пропастта, откъсваха се от останалите и потъваха. Най-много страдаха от простуда. Кашлицата дереше гърдите им цял ден и цяла нощ. Кихаха, подсмърчаха, от болните им гърла излизаха храчки. Трескаво поглеждаха с насълзените си очи към заобикалящите ги скални масиви, които изникваха тайнствено изпод мъглата и също така тайнствено изчезваха зад тях. Но те продължаваха да вървят, все по-нависоко и по-нависоко, и нищо не можеше да ги спре по пътя им към Ерусалим. Фрида откри диви пчели — и гнезда, пълни с мед. Той действаше добре на възпалените гърла. Тя свика няколко момчета и момичета, които рискуваха живота си, за да ограбят гнездата. Много от децата бяха ужилени, а едно умря от пчелните жила. Но капещите от мед пити донесоха облекчение на болните.
Късно след обяд на третия ден най-сетне стигнаха прохода. Мъглата не беше се вдигнала. Долината пред тях бе покрита с дебел слой облаци, така че те почти не усещаха, че са горе. Вятърът беше стихнал, дъждът спрял, но отвсякъде капеше. Започнаха да се спускат надолу и единствено този факт сочеше, че са преодолели едната страна на планината. Но слизането също им коства жертви. Тесният път криволичеше покрай планинската стена и беше хлъзгав като пързалка. Децата почти не следяха къде вървят, не виждаха и на пет метра пред себе си и завоите все изникваха ненадейно. От време на време някое дете се подхлъзваше, търкулваше се десетина метра надолу, удряше се в стволовете на дърветата и оставаше там да хълца с изкълчени крайници. Силните — нагледвачите, ловците, рибарите и кожарите — се разтърсваха и развикваха, за да го измъкнат отново горе. Стотици големи момчета и момичета влачеха ранени, болни или плачещи деца. Пеещите и вярващи кръстоносци се бяха превърнали в товарни животни. Малко преди върха бяха загубили втория вол в една коварна пукнатина. Тя беше толкова дълбока, че не можаха да стигнат до падналото животно и трябваше да го изоставят с ревове и писъци. Берто пусна няколко стрели надолу с надеждата да убие добичето, но всичко бе напразно. Налагаше се да оставят вола, безпомощен и тежко ранен, на произвола на съдбата. Долф се надяваше, че дивите животни скоро ще го избавят от мъките. Те се спускаха. Понякога прекалено бързо и това свършваше със злополуки. Подгизналата планинска стена се къртеше под краката им по острите завои. Пет деца умряха от отровни горски плодове. Когато вечерта заплашително надвисна, много по-рано от друг път, те трябваше да опънат стана си в стръмно спускащата се надолу гора, защото тази страна на Карвендел не можеше да им предложи друго освен коси склонове, покрити с дървета. Огньовете, които бяха запалили с голям труд, пушеха силно и даваха малко топлина. Долф бе отстъпил непромокаемото си яке на едно зъзнещо дете и лежеше, мокър до кости, край едва мъждукащия огън, като трепереше и мислеше с яд за Николас, благородническите деца и двамата монаси, които си седяха на сухо и топло в шатъра, Той едва се сдържаше да не скочи и да се втурне към тях. С най-голямо удоволствие щеше да хване за косите елитната групичка и да я измъкне навън. Но какво право имаше да се оплаква от егоизма им? Техният шатър беше символ на положението им. На никое от децата, които зъзнеха от студ и се опитваха да заспят, не би му минало и през ум да протестира срещу тази форма на неравенство, това бе част от тяхната представа за света. Дали беше друго във века на Долф? В големи части от света на двадесетото столетие владетелите и държавните глави живееха добре, макар че населението мреше от глад, беднотия и бедствия. Който в тези страни се осмелеше да вдигне глава, биваше хвърлян в затвора, измъчван, убиван. Двадесети век.