Долф неведнъж бе виждал по телевизията — не беше по-добър от тринадесети, дори не бе по-цивилизован. Хората си бяха останали същите — лъжливи, егоисти и жестоки. И във времето на Долф се опустошаваха цели области и изтребваха народи заради една идея, заради плячката, заради властта. Съпротивата срещу експлоатацията и диктатурата беше по-силна във века на Долф, но тогава живееха и четири пъти повече хора, отколкото в тази епоха. В неговото време методите за потискане бяха по-рафинирани. Но дали ще измъчваш някой борец за свобода с нажежено желязо и стяга или с електронна апаратура беше в края на краищата едно и също. Всъщност, разликата между крепостника, заплашван с камшик, и съвременния фабричен работник, застрашен от безработица, не беше чак толкова голяма. И двамата бяха експлоатирани и залъгвани. Крепостникът — с църковни празници и вяра в задгробния живот. Работникът от двадесети век с футболни лотарии и добавки към заплатата за отпуск, но свободен не беше нито един от двамата. Необходимостта да осигуриш средства за съществуването така, както ти предписват господарите, съществуваше както за човека от двадесети век, така и за крепостните, които Долф бе видял да изнемогват от работа по нивите.
Но тези деца, макар и подведени от една приказка, тези деца бяха свободни! Измъчваха ги климатът и лишенията, дебнеха ги диви животни и хиляди опасности, ала решението да отидат в Ерусалим бяха взели сами. Всички тези отритнати от обществото същества и избягали малки крепостни бяха доброволци. Последствията от свободно взетото решение оставаха за тяхна сметка. Те знаеха, че може да загинат по време на дългия поход и въпреки това вървяха нататък, все по-нататък. Който не искаше да продължи, имаше възможност да остане или да потърси друга участ за себе си, както Фредо и неговите осемстотин последователи. Изведнъж Долф почувства вътрешна топлина, когато схвана значението на тази детска войска. За първи път в своя жалък живот тези дечица бяха получили възможността сами да вземат решение. Това се бе оказало достатъчно, за да се скалъпи една армия от безпризорни сирачета и експлоатирани добичета, която никаква опасност, никаква трудност не можеше да отклони от поставената цел. Това, което го тласкаше напред, не можеше да бъде само сляпата вяра. След повече от век от началото си кръстоносните походи отдавна бяха преминали своята връхна точка. Възрастните вече не изпитваха особено желание. Но децата, и то как! Те надушваха свободата, възможността за друг, по-добър живот. Без съмнение, дом Анселмус ги лъжеше. Какво ги чакаше в Генуа Долф не можеше и да гадае. Във всеки случай не чудо. Но че положително щеше да се случи нещо, в това той беше убеден. И тогава тези деца отново щяха да бъдат изправени пред избор. Момчето беше любопитно какво ли щяха да решат те, всяко за себе си, за своето бъдеще. И — о, хора! — каква сила се криеше в един такъв свободен човек! Каква издръжливост и какъв идеализъм! Измръзнал и уморен, Долф изведнъж се почувства горд с тези деца, с тяхната смелост и способност да издържат на страданията. Тогава той разбра защо не може да спре да се грижи пряко сили за тях. Те го заслужаваха.
На следващата вечер стигнаха полите на планината и можаха да опънат стана си в широката долина на Ин. Карвендел, първият висок праг на Алпите, беше зад гърба им. Бяха загубили много деца. Според Долф броят на жертвите надвишаваше сто. Марике, която бе останала здрава и читава, отиде да помага при болните. За пръв път от много дни насам Долф отново зърна монаха Тадеус. Без съмнение, скромният духовник се беше борил здравата в планинските проходи, спасявайки живота на десетки деца, както винаги, без да вдига шум, но Долф не бе забелязал нищо. Детската войска беше толкова голяма, че нищо чудно дни наред да загубиш от погледа си своите най-добри приятели. Едва сега Долф чу, че в Карвендел е загинал Вилхелм, едно от момчетата, които бе измъкнал от замъка на Шарниц. Без нищо да подозира, Вилхелм се вмъкнал в пещерата на една мечка, за да търси място за спане на няколко вкочанясали деца … Иронията на тази съдба засегна Долф дълбоко. — Ако не го бях освободил от замъка, сега щеше да е жив — промърмори той с буца в гърлото — А ето че е мъртъв и смъртта му е безсмислена, страшна…Дом Тадеус утешително обгърна с ръка рамената на момчето, които се тресяха, и като че ли бе отгатнал, какво ставаше с Долф в последно време, той промълви:
— Не плачи, сине. Вилхелм умря на свобода. Сега той е при Бог. Настроението в стана бе бодро, въпреки понесените загуби. За една седмица бяха извършени два големи подвига, които въздействаха достатъчно силно върху въображението на децата, за да прераснат в легенди. Два подвига — нападението на замъка Шарниц и борбата на Леонардо с кафявата мечка. Малките не можеха да говорят почти за нищо друго и си разказваха историите така, сякаш ги бяха чули от устата на някой трубадур. Шарлатаниите на Долф в Шарниц бяха една страхотна шега, на която човек би могъл да се посмее от сърце. Но в техните очи Леопардовата тояга, която се стовари върху твърдия череп на една изплашена мечка, така че животното изръмжа и се омете набързо, беше оръжие на великан. Долината на Ин беше широка, доста равна и много плодородна. На петнадесет мили се намираше великолепният град Инсбрук. А зад него се издигаше нова страхотия — високи като кули планини, които препречваха пътя към Ломбардия. Един ден след прехода през Карвендел децата стигнаха стария град. Жителите му ги посрещнаха радушно и дори със страхопочитание. Домъкнаха храна и я раздадоха. За пръв път от много дни децата пак получиха зеленчуци, а най-малките мляко. Слънцето най-сетне се бе показало и дългата, широка долина се къпеше в златна жарава. Изсушиха прогизналите си дрехи, очукваха втвърдените от влагата обувки. Градският знахар лекуваше и шинираше твърде грубо — счупените крайници. Епископът напусна двореца си, за да благослови детската войска. Трите овце, които по чудо оцеляха при прехода през проходите на Карвендел, бяха продадени на един месар, а с парите се запасиха с пушени бутове и салами. Децата отново си поеха дъх и оптимизмът се възвърна. Планината ги бе засегнала здраво, но смелостта им не беше пречупена. Изпълнени с доверие, те очакваха похода през Бренар. Както се рееше из стана, Долф се сблъска с Каролус.