В околностите на този град вирееха растения, каквито нямаше в рожденото място на Фрида, но знахарят и предаде своите знания. Той имаше голям опит в билколечението. Фрида възприемаше бързо и жадно. Във века на Долф от нея би станал отличен лекар. А в този век вероятно щяха да я обявят за вещица, когато поостарееше.
Минаха няколко дни, докато болничният отряд се пребори с опасността от отравяне на кръвта, което можеше да засегне още стотици деца.
Анселмус сумтеше — Генуа бе още далеч. Но този път децата не се оставиха да бъдат пришпорвани. Толкова време вече вървяха към Обетованата земя, че малко забавяне нямаше да им се отрази. След като оставиха зад гърба си най-високата част от планината, те се бяха озовали в един нов свят — свят на слънцето, светлината и цветята, където хората се трудеха в мир. Малките се чувстваха прекрасно тук и смятаха, че им се полагат няколко дни почивка.
Впрочем децата нямаха и бегла представа за разстоянията. Те знаеха едно — зад тези планини е морето и то ще ги пусне да минат. Живееха ден за ден. За трудностите, пред които можеха да се изпречат, почти не се замисляха. Най-спокойно оставяха друг да взема решение вместо тях. Така бяха живели и родителите им — просто изпълнявайки заповеди. Докато вършиш каквото се иска от теб, си в безопасност. Да се замислят как живеят, това те не можеха да направят сами. Малки стадни животни, които никога нищо не бяха учили, за тях всъщност нямаше голяма разлика дали ще прекосяват високи планини, дали ще скитат по кални улици или ще трябва да вършат тежка работа на село. „Робски души“ — казваше си Долф. Но не всички бяха такива. Съвсем не. Сред стадните животинки сигурно имаше хиляда, които можеха да различат предимствата и очарованието на свободата и възприемаха този поход като откровение. Деца, които се бяха развили в достойни и изобретателни същества. Въпреки лишенията, опасностите и несгодите, те се наслаждаваха на кръстоносния поход. Лека-полека започнаха да мислят и да се грижат за другите, да чувстват нещо като отговорност за групата си. По-раншните просячета и предишните неграмотни се оглеждаха наоколо си и взеха по собствено желание да изучават растителния и животинския свят. Малките художници запълваха свободното си време, като издълбаваха дърворезби, плетяха кошници и панерчета, създаваха предмети за всекидневна употреба, каквито хронически липсваха в детската войска. Стъкмяваха примитивни станове, тъчаха парчета от растителни влакна и ушиваха нови ризи от тях. Бяха пълни с енергия и много щастливи. Изобретяваха нещо и го предаваха на останалите. Ставаха критични, самоуверени, решителността им нарастваше. Едва на следващия ден Долф узна защо жителите на Болцано им оказваха такава помощ. Леонардо му разказа:
— Носят се слухове, които са прекалено смешни, за да им повярва човек, но хората тук вярват. В града чух да разправят, че когато тръгвала от Кьолн, войската наброявалат трийсет хиляди деца. Трийсет хиляди! Кой ли им го е казал?
— Колко е това трийсет хиляди? — попита Марике.
— Не можеш да си представиш колко много е това, малката ми, толкова деца няма да намериш в целия град Кьолн. Но сега ми се изясниха нещата. Жителите на Болцано смятат, че сме загубили поне двайсет хиляди, докато дойдем. Те са убедени, че пътят, по който сме минали, е осеян с мъртви деца. Затова трябва нас, нещастните оживели, да ни поглезят.
— Кой ли е измислил тази история с трийсетте хиляди деца? — попита Долф.
— Дявол знае. Разказват го навсякъде и всички вярват. Скоро ще вземем и ние да повярваме.
— Никой не ги е броил — промърмори Долф.
— Не е. Но разликата между осем хиляди и трийсет хиляди се забелязва, без да броиш. А когато се сблъскахме с тях при Шпайер, не може да са били много повече от осем хиляди.
— И все пак загубата е голяма — тъжно отбеляза момчето.
— О, по-добре не можеше да бъде в никакъв случай — каза студентът — Седем от приблизително осем хиляди стигнаха до Ломбардия… А и не забравяйте, че Фредо ни напусна с не по-малко от осемстотин! Другите също не са загинали — поне не всички. Колко само оставихме в различни градове и села? Смятам, че сме си свършили работата твърде добре.
Долф, който си отправяше тежки упреци за всеки мъртъв, не можеше да мисли така, с леко сърце, за това.
— Нали все пак сме доста — загрижено попита Марике.
— Достатъчно ли сме, за да завладеем Ерусалим?
— Какво говориш, да завладеем! Още щом се появите пред стените им, сарацините ще се разпищят и ще търтят до бягат — присмя и се Леонардо.