— … пет, шест, седем … преди всичко, за да не мисли. За да пропъди от съзнанието си въпроса: къде се дяна момчето? — … двайсет и три, двайсет и четири, скочи, видях го, двайсет и девет, децата изпищяха, за? щото ги блъснах, а не… трийсет и пет, трийсет и шест… Ей сега ще се чуе познатият тътен и ще се озова отново в лабораторията на д-р Симиак. Четирийсет и осем, четирийсет и девет, момчето просто скочи долу, не съм закъснял.
Той не смееше да погледне часовника си, не смееше да мръдне и най-вече не смееше да си признае, че е видял това, което беше видял: как едно момче от тринадесети век, което стоеше на камъка, неочаквано беше изчезнало.
Но колкото и да се опитваше да пропъди от мислите и представите си за бъдещето това, което се бе случило пред очите му — дълбоко в неговото съзнание се бе загнездила абсолютната сигурност, че момчето беше изтеглено в двайсети век. И то само защото той, Долф Веха, бе закъснял.
Изведнъж в ушите му прокънтя гласът на д-р Симиак, който обясняваше: „И ако не успееш, искам да кажа, ако не се явиш навреме на определеното място, ще трябва да се скиташ до края на живота си в друга епоха. Тогава си безвъзвратно загубен“.
Долф си пое дълбоко дъх, събра смелост и погледна часовника си. Пет и шест минути. Остана на мястото си все още с надеждата, че се е излъгал. Минутите едва се влачеха, но нищо не се случваше. И той разбра: „Провалих се, пропуснах шанса си. Единствения си шанс…“ Лека-полека сътресението от ужаса и разочарованието се поуталожиха. Долф отново започна да мисли трезво. Той още стоеше върху камъка, върху току-що отворилата се вдлъбнатина — но си даваше сметка от какво се беше образувала тя. Д-р Кневелтур не бе посмял да поеме ни най-малкия риск и беше използувал пълния капацитет на трансмитера на материя. Сьоръжението сигурно вече бе излязло от строя за няколко месеца Долф се свлече на земята мъртво уморен и съвършено отчаян и с невиждащи очи загледа децата, които още се стичаха надолу. Но вече по-бавно — с големи пролуки в редиците. Те се влачеха покрай него, изтощени до смърт, неспособни нито да пеят, нито да се шегуват, нито да се смеят, нито дори да се молят. Долф ги гледаше, но картината не му говореше почти нищо.
Децата от опашката капеха едно по едно и повечето от тях бяха момичета или съвсем малки малчугани е мръсни, измършавели личица, увити в парцали. За кратко пътят опустяваше и след това — нова група, сур-сур-сур — едва кретащи босячета, без сила дори да говорят. Едно дете падна пред Долф, беше на около шест годинки. То заплака. Друго, по-голямо, го вдигна и го повлече със себе си. Изведнъж се появи едно момче, което крачеше напето. Дрехите му бяха разкошни, на краката — меки ботуши, в обкования със сребро колан — затъкната кама, красиво като картина. То теглеше с ръце две изнемощели дечица и весело им приказваше. След него отново се появиха окъсаните дрипльовци — куцащи, плачещи, препъващи се от изтощение. Откъде идваха всичките тези деца, накъде отиваха? Какво означаваше тази процесия, която се точеше до безкрайност? Пред очите на Долф отново се препъна едно дете, но никой не го вдигна и то остана да лежи на пътя. Сур-сур-сур, влачеха се край него босите крака на другите. Той не се стърпя. Не искаше да вижда по пътя паднали деца и то недалеко от мястото, където преди няколко часа бе умрял един разбойник. Скочи, спусна се към момичето, наведе се и го изправи на крака. Но видът на лицето му направо го изплаши. Очите бяха затворени и дълбоко хлътнали в орбитите. На мястото на бузите имаше две вдлъбнатини. Беше леко като перце. Дали бе още живо?
Долф се огледа отчаяно. Край него минаха няколко деца; втренчили поглед напред, напълно затъпели от глад и изтощение, те като че ли местеха краката си автоматично. Какво можеше да направи за припадналото дете, което държеше в ръцете си? Неочаквано до него се появи Леонардо, следван от вярното си магаре.
— Тя ще умре — извика Долф извън себе си. Студентът опипа пулса и отново пусна тънката и като клечка ръчица.
— Мъртва е — каза той нажален. Долф положи малкия детски труп на земята.
— Но защо? — Сълзи се стичаха по бузите му — Какво става тук всъщност? Накъде са тръгнали тия деца? Леонардо не отговори. Той издърпа мъртвото дете от пътя и го скри в храстите. Скръсти смирено ръчичките му на гърдите, прекръсти се над малкия труп, каза едва чуто една молитва и взе да затрупва телцето с камъни. Долф коленичи до него, за да му помогне. Зад гърба си чуваше неспирното сур, сур, сур на влачещите се нови и нови деца… Нямаше ли край това шествие? Колко още деца щяха да минат, неспособни всъщност да направят и крачка от болести и изтощение? Леонардо се надигна.