— Ти не вярваш, значи — извика Марике, дълбоко възмутена.
— А ти? Все още ли вярваш? — изръмжа Долф.
Момичето провеси глава.
— Не зная — плахо промълви то — Понякога си мисля. Марике, която мислеше!
— И? — едновременно попитаха Долф и Леонардо. Понякога си мисля, че това съвсем не е вярно. Защо е толкова далеч морето? Когато тръгвахме, не знаехме, че е така. Сигурна съм, че и Николас не е знаел. И защо измряха толкова деца? Нали Бог щеше да ни закриля!
— Бог ви закриляше, Марике — побърза да каже Леонардо. Тя го погледна и изсумтя.
— Правехте го вие с Рудолф! Ама че еретичка!
— А сарацините… дали ще побягнат от нас? Нали се биха и с големите кръстоносци, и то много храбро. И нерядко побеждаваха. — Това дете има голям напредък, не мислиш ли, Рудолф? — засмя се Леонардо.
— Но ти си права, Марике, нещо някъде не е наред. Този разговор обнадежди Долф. Щом Марике бе започнала да се съмнява, това вече беше добър знак. Положително не беше единственото дете, взело да използва главата си. Как ли щяха да реагират те, когато се изправеха след няколко седмици пред морето при Генуа — и обещаното чудо не станеше?
Те продължиха пътя си покрай Изарко. Но тук природата беше по-различна. Не така сурова и заплашителна, цветята цъфтяха на воля, долините бяха по-широки. Минаваха покрай овощни градини, където зрееха ябълки. Старият римски път се виеше по протежение на реката, беше горещо и се вървеше трудно. Но планината ставаше все по-ниска и върховете сякаш бяха на по-голямо разстояние един от друг. Имаха прекрасни и опасни срещи с други пътници, с разбойнически банди, поклонници и планинци, с враждебно настроени селяни и недоверчиви граждани. Всеки ден им носеше приключения, трудности, болки, надежди и щастие. Минаваха през урви, живописни долини, през хълмове и отново през низини, докато стигнаха след малко повече от седмица до едно великолепно планинско езеро.
Те възторжено се спуснаха да се къпят, да ловят риба и да плуват. Децата бяха овладени от нещо като ваканционно настроение. Нямаше и десет дена, откак ги бяха мъчили мъгли и дъждове. Алпите оставаха зад тях, напред погледът им съзираше само хълмиста земя, плодородна и богата на дивеч.
Езерото им осигури риба и птици. Долф непрекъснато се дивеше на девствената природа около себе си, на бистрата вода, на безбройните диви цветя, на цялото великолепие и красота на тази рядко населена област. Той си спомняше езерото Гарда от предишните екскурзии с родителите си. В двадесетия век този район беше силно експлоатиран, покрит с хотели, къмпинги и магазини за сувенири. Такива неща не бе виждал никога през живота си — жерави, ибиси, лопатари. В няколко замъка бе забелязал щъркелови гнезда. В тръстиките край бреговете гнездяха диви лебеди. През деня повърхността на езерото направо се заливаше от птици, които дебнеха риба или си почиваха от далечни полети. Децата измисляха най-невероятни неща, за да ги хванат — мрежи, прътове с куки, стрели, завързани с дълго въже, остри копия. Към птиците те бяха безмилостни. Но бяха принудени, ако не искаха да умрат от глад. Особено Каролус беше във вихъра си. Съкровищата на майката природа бяха завъртели мозъка му на пълни обороти. Той запазваше дори рибените кости — от тях можеха да се направят гребени, четки или игли.
Започнаха да изпитват нужда да си покриват с нещо главите. Сега децата се интересуваха по-малко от дрехите, отколкото от шапки. Гърбовете им и без това се бяха изпекли вече като кафе, но тук слънцето жареше главите и вратовете им. За няколко дена всичките седем хиляди покриха главите си с всевъзможни неща — изплетени от слама или трева, често украсени с цветя. Скоро след това те стигнаха град Бреша, чиито жители уплашено затръшнаха портите и подканиха децата да напуснат земите им, колкото може по-бързо. Войската потегли без ропот, на юг, към Генуа…
— Къде е морето? Скоро ли ще стигнем морето? непрекъснато питаха те. Знаеха само, че морето е зад планините. А планините вече бяха прекосени. Но единственото, което виждаха пред себе си, беше една безкрайна равнина — равнината на река По.
— Остава ни да минем само през тази ниска земя. След това идват още малко хълмове и после е морето — обещаваше дом Анселмус. Децата го гледаха объркано.
— Още ли има? Още много ли? „Безкрайно много“ — с огорчение си мислеше Долф. Защо Анселмус ги мами, защо никога не е искрен? Но той си държеше езика зад зъбите. Колкото повече недоволстваха децата, толкова по-добре, така му се струваше. Те трябваше сами да разберат, че ги лъжат. Той не можеше да ги спре с приказки, нямаше да разберат какво иска да им каже.