Равнината на По вземаше нови жертви и негодуванието нарастваше. Сега децата умираха от слънчев удар и липса на вода, от ужилване на диви пчели или ухапване на змии. Още бяха много далеч от самата река По, която течеше от запад на изток, и водата беше рядкост. По-голямата част от земята не се обработваше. Това, което след време щеше да се превърне в житницата на Италия, сега не беше нещо повече от една суха равнина, тук-там украсена с по някое градче с ниви и овощни градини, които се открояваха като оазиси върху пустинния пейзаж. През зимата и пролетта равнината ставаше на блато, през лятото тя беше суха пустош, от която не можеше да се очаква много. Децата живееха предимно от лов на диви зайци и кози, а понякога и от печени щурци и мед. Населението на тази сполетяна от суша област не се отнасяше добронамерено към тях. Ломбардците имаха достатъчно причини да гледат с недоверие на една немскоезична войска. Колко пъти земите им бяха опустошавани, опожарявани или покорявани от германски императори? И всеки път, когато се бяха опитали да отхвърлят чуждото иго, малко след това бяха наказвани жестоко от нахлуващи войски и разгневен император, който не искаше да отстъпи нито част от властта си. Векове наред Ломбардия служеше за бойно поле на Европа и не бяха минали двайсет години, откак Фридрих Барбароса беше безчинствал тук. Споменът за ужасите бе още жив. Какво ли значеше настъплението на германските деца? Дали не бяха те авангардът на нови злощастни, на нови беди и наказателни експедиции?
— Ние сме мирни кръстоносци — казваше Николас. Хайде де! Кръстоносците не изглеждаха така: толкова почернели, занемарени, загрубели и непослушни.
Това не можеха да бъдат нормални деца. А пък свещени — още по-малко. Тази ли разпасана команда щеше да прогони сарацините с невинността си? Хубава невинност! Мръсна тълпа от диваци беше това. Те плячкосваха именията, можеха да се бият като опитни войни, бяха брутални като дяволи. Не знаеха ни страх, ни почит, ни трепет.
Момичетата не падаха по-долу от момчетата. Не жалеха нищо и никого, пред чуждата собственост не се спираха. Крадци и бракониери, които се бяха разпръснали из страната като скакалци и изгризваха всичко, що докопаха ръчичките им. Нахълтваха в къщи и плевни и искаха храна. Те не молеха, а изискваха, с оръжие в ръка.
Това беше истина. Децата, които бяха преодолели тежкия поход през планината, вече не се спираха пред нищо. Хладното отношение на Бреша беше предизвикало все пак, по един или друг начин, техния гняв. Те искаха храна! Те искаха вода! И щом не ги получеха, вземаха ги сами. Животът на открито, неотслабващата борба срещу глада и опасностите бяха направили децата неумолими и безогледни. Нужни ли им бяха нагледвачи, за да ги защитават? Ами, те самите можеха да нападат! Или ловни дружини да ги хранят? Вече нямаше дете без оръжие! Защо им бяха рибари в страна без вода? Рибарите също тръгнаха да ловуват или да крадат …
Потеглилите от Кьолн — смирени, кръстещи се, пеещи и молещи се — се бяха превърнали за два месеца в огромна тълпа от разбойници и бракониери, в самоуверени и безпощадни войни.
Съмненията и нарастващото недоволство свършваха останалото. Може би не вървяха към Ерусалим, може би Бог междувременно бе решил да не дава Свещения град на невинни деца… Но да ядат беше задължително! Анселмус не правеше нищо, за да се противопостави на липсата на дисциплина и моралния упадък. Йоханис си остана, какъвто беше — симпатичен човечец, обичащ децата, при когото те винаги можеха да се оплачат. Той, изглежда, възприемаше като шега начина, по който малките постъпваха със селяните. Николас не го беше грижа за нищо. Той се стремеше единствено към Ерусалим, за да изпълни свещеното си поръчение.
Как, това му беше безразлично. Долф, Леонардо и дом Тадеус вършеха каквото бе по силите им, за да обуздаят разбеснелите се деца, но те им се присмиваха. Не Бог се грижеше за прехраната им, с това се бяха заели междувременно те. Принудени бяха да го правят сами — и го правеха!
Но съпротивата сред населението нарастваше и вземаше опасни размери. Веднаж се стигна дори до истинско сражение между разгневени селяни и детската войска.
След еднодневен поход през горещата изсушена страна те стигнаха до една рекичка — Олио. Ожаднели, децата се спуснаха с викове във водата, разхладиха телата си, напиха се и си спечелиха по едно възпаление на червата. Макар че беше рано след обяд, те отказаха да продължат нататък. Започнаха да си устройват бивак в сянката на една горичка. Дом Анселмус можеше да беснее, колкото си иска; тук бяха на сянка, тук растяха дървета, тук имаше бистра и студена вода. Тук те искаха да прекарат остатъка от горещия ден и цялата нощ.