Във века на Долф никой не се тревожеше от това. Наистина, апендеситът бе често явление, ала в такива случаи пациентът влизаше в болница, оперираха го бързо и след по-малко от седмица отново бе на крака. Но сега? За операция и дума не можеше да става. Доколко ли бе напреднало възпалението? Дали малкият крал щеше да има късмет и този път? Не! През средновековието възпалението на сляпото черво бе смъртоносно. Долф не можеше да си представи, че тази участ ще сполети точно Каролус. Не искаше да го повярва, беше прекалено страшно. — Марике — прошепна той — Трябват ми кърпи, намокрени в леденостудена вода. Бързо. Станът се намираше недалеч от една рекичка — Требил. Марике се върна скоро с чисти кърпи и стомна с прясна вода. Долф започна да слага неизцедените парцали върху корема на Каролус, сменяше ги през пет минути, мокреше челото на болния, правеше всичко, което можеше, за да ограничи възпалението. Нареди да сварят хладен билков чай и се опита да говори с бълнуващия Каролус.
— Откога имаш болки, Каролус? — настойчиво го питаше той, молейки се да не е станало прекалено късно. Каролус не го чуваше, но Хилде каза.
— Откакто напуснахме Кремона, не искаше да яде и понякога го чувах да скимти. Казваше, че му е лошо от горещината…
Долф изтръпна. Четирийсет и осем часа бе вървял Каролус с остро възпаление на сляпото черво, измъчван от болки и висока температура — и нищо не бе споменал. Един крал беше длъжен да търпи на болки и несгоди. Едва преди малко повече от час бе рухнал и вече не бе възможно нищо да се направи. Лежането и студените компреси не можеха да го спасят. Вероятно Каролус нямаше да дочака утрото.
Долф закри лицето си с ръце и захлипа. Леонардо и Марике се спогледаха уплашени. В отчаянието му прочетоха присъдата. Устните на момичето затрепериха и то смени мокрите парцали, без да му казват. Разбираше, че е безнадеждно, ала продължаваше да върши каквото и бе наредено.
Всеки път, щом малкият крал дойдеше на себе очите му диреха дом, Тадеус, който правеше всичко възможно, за да успокои детето, и му обещаваше, че отиде на небето. В един момент Каролус промълви:
— Берто… главен ловец — И малко след това: Рудолф ван Амстелвен, моят приемник. Възлагам ти… — и отново взе да бълнува.
Долф бе пребледнял. Той разбираше, че и останалите трябва да са чули тези думи. Когато вдигна поглед, очите му срещнаха Николасовите, пастирчето стоеше при входа на шатъра. То не каза нищо, само гледаше Долф със завист.
— Цялата нощ будуваха край умиращия. И с настъпването на деня малкият крал на Ерусалим напусна своите поданици.
Долф наблюдаваше застинал как дом Тадеус затвори безжизнените очи, как скръсти вдървените ръчички върху малките гърди. Наблюдаваше, когато опънаха красивата мантия върху телцето. Видя как Марике прибра кърпите и съдовете с вода, а по личицето и се стичаха едри сълзи. Чуваше, че Хилде се моли и дом Йоханис плаче. Но в действителност нищо не виждаше и не чуваше. Той все още не можеше да повярва. Такова ужасно поражение не бе изживявал. Беше надвил скарлатината. Беше успял да задържи на разстояние гладната смърт в Алпите. Беше измъкнал отвлечените деца от замъка на Шарниц. Бяха съумели да отблъснат нападението на селяните в равнината на По. Наистина, при всяко начинание имаше жертви, но Долф възприемаше всички тези събития като победи над един безжалостен, свят. Този път той беше загубил. Не бе успял да спаси детето, което обичаше най-много. Дом Тадеус напусна шатъра с наведена глава. Навън имаше стотици деца, които също бяха будували цяла нощ, бдейки с молитви. Монахът им съобщи, че Бог е повикал Каролус при себе си и малкият крал ще бъде погребан вечерта. Той им каза и последното желание на момчето: Рудолф ван Амстелвен да стане негов приемник. Новината бързо се разпръсна сред стана. Тленните останки на Каролус, облечен в разкошните си дрехи, бяха изложени пред шатъра. Децата минаваха покрай мъртвия в дълги редици, за да си вземат последно сбогом. Те слагаха цветя при главата и краката му, прекръстваха се и хлипайки, отстъпваха място на нови редици, които също полагаха цветя. Процесията беше покъртителна и продължи почти цял ден. Никой не мислеше за ядене, къпане, лов или риболов. Беше умрял един крал в истинския смисъл на думата и те му засвидетелстваха своята любов, преданост и дълбока тъга. Долф беше съкрушен от мъка. Той напусна шатъра, усамоти се и скърбеше. Никой не смееше да го заговори. Малкият крал бе погребан при светлината на залязващото слънце. Ковчег нямаха. Увиха Каролус в червената му мантия. Зарит в цветя, децата с благородническа кръв го отнесоха до гроба в сянката на едно вековно дърво. Докато войската пееше някакъв химн, малкият труп бе спуснат в изкопа. На Долф, новия крал, се падаше правото да хвърли първата лопата пръст върху цветната маса. Това му струваше неописуеми усилия. След него лопатите заизсипваха с тъп звук червенокафявата земя върху мъртвеца. Върху могилата засадиха растения, които бяха изкопали заедно с корените в околността. Няколко деца издялаха под ръководството на Берто кръст от хубаво, здраво дърво. Леонардо му издълба една латинска сентенция с ножа на Долф. Дом Тадеус отслужи панахидата. Погребението беше достойно за крал. Тогава тъмнината се спусна над стана и скърбящите деца си легнаха. Мнозина още плачеха и се молеха. Хиляди от тях не можеха да се примирят с таза голяма драма. Те поглеждаха плахо към Рудолф ван Амстелвен, който упорито отказваше да заеме мястото си в шатъра на елита. Дори когато дом Тадеус му напомни последното желание на Каролус, той поклати глава.