Но Николас явно не бе устоял на изкушението и си беше присвоил това оръжие. Според Долф тази постъпка на пастирчето беше твърде детинска и той изобщо не я взе присърце. Николас можеше да си придава важен вид, колкото си ще — той си оставаше слаба личност и никога нямаше да успее да стане истински водач. И с драгоценни камъни да го заринеха, и със злато да го обсипеха — той беше и щеше да бъде марионетката на Анселмус, без собствена воля, без истинско достойнство.
Но Долф не беше разбрал, че за средновековния човек външността означаваше всичко, и давайки на Николас възможността да се окичи с кралските почетни знаци, той самият бе загубил част от влиянието си.
Генуа, утре ще влезем в Генуа! Тези думи наелектризирваха децата. Те си мислеха, че от плажа на Генуа ще видят Ерусалим от другата страна на морето. И ето че почти бяха пристигнали. Морето само трябваше да се разтвори и те щяха да се втурнат е радостни възгласи към Белия град. Уха, тогава да видиш как ще се разбягат дяволските сарацини! Малкият Тис бе отворил най-голяма уста от всички, чувстваше се силен като мечка и разправяше наляво и надясно, че той, сам, щял да се заеме поне с десет от тия дяволи.
Изведнъж бойкият ход на детската войска бе спрян. Вдясно от спускащия се надолу път се издигаше застрашителна каменна кула, обхождана от стрелци. Пътят бе препречен от едно отсечено дърво, охранявано от конници и войници с алебарди. Бяха стигнали до предния пост на града. Генуа беше отворена откъм морето, но планинският и гръб, който гъмжеше от разбойници и нехранимайковци, се пазеше добре. В онези времена Генуа бе най-силният, най-богатият и най-добре защитеният град на Средиземно море и човек не можеше да го наближи незабелязан. Нетърпеливата детска войска напираше. Леонардо ги укротяваше с мъка. Заедно с Долф той си проби път напред, където дом Анселмус и Николас преговаряха с дружинниците. За свое най-голямо учудване Долф откри, че монахът говори перфектно тоскански.
Макар от няколко седмици усърдно да учеше, по свое настояване, майчиния език на Леонардо, момчето не разбра много от това, което говореха. Студентът се натрапи като преводач.
— Градът вече знае, че приближаваме. Дожът не иска децата да влизат вътре. Ще ни осигурят свободен достъп до морето, но по друг път, така че да излезем на брега югоизточно от града.
На децата това им беше почти безразлично, стига само да стигнеха морето. Анселмус обаче се ядоса и взе да ги разправя едни от хиляда и една нощ.
— Генуа ще съжалява за това.
И той наговори още куп неща, заплаши ги с Божието наказание, увещаваше ги като търговски пътник, който се опитва да продаде някаква нежелана стока, но войниците бяха неумолими. Никой нямало да попречи на децата да стигнат морето, щом искали. Но не през града. Генуа не желаеше да ги приеме.
Дом Йоханис, който бе дошъл междувременно, се държеше много странно. Той прегърна дружинника, а по бузите му се стичаха сълзи.
— Бог ще те благослови за това, добри човече. Всеки ден ще се моля за теб. Анселмус срита колегата си, но и това не можа да го спре.
— Градът не ни трябва — извика той — Ще отидем до брега и това ни стига.
Долф не можеше да си обясни неговия възторг. Николас също гледаше и недоумяваше. Какво му ставаше на дебелия монах?
В края на краищата кордонът около града означаваше, че отново трябва да заобикалят. Дадоха им няколко войници да ги съпровождат и да им показват пътя. И тогава, в най-голямата горещина, те видяха отгоре… морето! Вдясно, между хълмовете, разположена всред обширна долина с многобройни планински разклонения, блестеше на слънцето Генуа. Така, гледана отгоре, тя приличаше на скъпоценен камък, който някакъв великан е изкопал от скалите и след това е изпуснал, той се е търколил по склона и се е спрял между планината и морето. Безбройните кули светеха на слънчевите лъчи като фасетки на диамант. Между тях проблясваха покривите на морето от къщи, а над всичко се издигаше върхът на катедралата, чиято половина беше в скелета.
Долф, застанал сред хилядите деца на хълма, гледаше с удивление мощните бастиони и валове, и подстъпи към пристанището, и кейови стени. Той гледаше надолу към най-богатия и най-силния търговски град на Европейския континент, който през 1212 година беше по-могъщ от бързо разрастващата се Венеция и прастарата Пиза. Един град на контрастите: разкошни църкви редом с мръсни колиби, дворци с мизерни квартали, складове с бунища. Един град, пълен със скитащи кучета, бездомни котки, великолепни впрягове, скъпоценни камъни и мръсотия. По улиците му човек можеше да срещне представители на всички народности на света: датчани и араби, славяни и гърци, ирландци, българи и сирийци, злополучни кръстоносци, неуспели купци, баснословно богати търговци и жалки просяци. Красиви жени, сакати деца, духовници, учени и отрепки, джебчии и миряни, мошеници и благородници. Един град, изпълнен с тайни, интриги и убийства, но и хранилище на шедьоври от всички части на тогавашния свят. Един приказно богат град, където бедността процъфтяваше. Един силен град, в който пропадаха хора от собствената си слабост. Един горд град, където ежедневно биваха унижавани човеци. Където мраморните стълби на катедралата бяха осеяни с вонящи просяци, където плъхове и бълхи скачаха из палатите, където въшките бяха повече от хората и където щеше да се реши съдбата на седем хиляди невинни деца. А оттатък града беше морето. Блестящо и необятно, ослепително в ярката обедна светлина, така че човек го заболяваха очите. Едно море, чийто отсрещен бряг се криеше далеч зад хоризонта, по което плаваха риболовни кораби и гребни лодки и се поклащаха салове с въдичари, над което кръжаха, спускаха се и отново се издигаха чайки. Средиземно море. Във века на Долф — място с непреодолима притегателна сила за летовниците от север. В този век — враг. Децата бяха замлъкнали. Почти не поглеждаха величествения град в долината, те гледаха към морето, към великолепното, синьо и неумолимо море. Никой от тях не беше виждал дотогава море и едва можеха да си го представят. Действителността ги беше изумила. Те гледаха с отворена уста неописуемата водна маса. След малко щяха да се спуснат към плажа. Николас щеше да разтвори ръце и водите щяха да се отдръпнат… Но сега, когато морето беше пред тях и бяха видели как се е простряло до края на света, ги обзе смътен страх. Как можеше да се дръпне настрани толкова вода?