Много деца от по-малките си мислеха, че градът там в ниското трябва да е Ерусалим. Колко време вече бяха на път, по-голям от това светът не можеше да бъде. Те надаваха възторжени викове, напираха и искаха вече да слизат, за да видят как ще се разбягат сарацините. По-големите деца едва ги удържаха. Но и те вече губеха търпение. Искаха час по-скоро да станат свидетели на голямото чудо, което им беше обещано. Искаха да видят как безкрайната водна маса ще се разцепи пред пастирчето. Ликувайки и крещейки от възторг, те изведнъж потеглиха, всички заедно, и се втурнаха надолу по хълма към плажа.
Децата се разляха на вълни по скалите, пръснаха се по хълмистия бряг и вдигнаха стана си на едно парче равна земя под сянката на чадърестите борове. Мнозина се опитаха да стигнат до града, но бяха спрени и върнати от войници. По всичко личеше, че Генуа не иска и да чуе за детската войска. Но това не обезсърчи най-малките. Те гледаха с копнеж към хоризонта — ах, колко е далеч! — зад който трябваше да се намира Бялата мечта на тяхната детска фантазия. Жадно поглъщаха с очи рибарските кораби, които кръстосваха край брега. И отправяха умоляващ поглед към Николас, към Леонардо, към Рудолф. Вече нямаха какво да ядат.
— Утре — каза Анселмус високо — Николас ще сътвори чудото. Опънете шатъра му, деца. Първо той ще пости и ще се моли един ден.
Те се съгласиха, въпреки нетърпението си. Чудо току-така не ставаше, човек трябваше да се подготви. Шатърът бе опънат в сянката на няколко бора и Николас мълчаливо се усамоти. Не пускаха никого повече в тази светиня, дори децата с благородническа кръв. Когато видя това, Долф почти изпита съчувствие към пастирчето. То вярваше толкова твърдо в чудото. Вярата може планини да премести, но не и Средиземно море. Вярата може да утеши човека в беда, но не и да отмени природните закони. Николас бе обречен да се провали. Долф знаеше това и му беше мъчно, въодушевлението на децата му навяваше и малко страх. Какво щеше да се случи на следващия ден, когато чудото не станеше?
Дом Йоханис обикаляше стана като кокошка, която не може да си снесе яйцето. Беше толкова нервен, че и Долф го забеляза. И плачеше. Плачеше неудържимо, галеше децата по косите, притискаше момчета и момичета до сърцето си и все викаше:
— Бог ще се смили над вас, миличките ми — докато най-накрая Долф се убеди, че човекът си е загубил ума.
Напразно Анселмус призоваваше към спокойствие изнервения монах.
— Я се поуспокой, брате. Децата ще си помислят, че над главите им е надвиснало нещо лошо.
— А нима не е… поде разтреперан Йоханис, но Анселмус го накара да млъкне.
— Тихо. Дай работа на децата. Аз трябва да отида до града. Още има достатъчно време.
— He, не — извика Йоханис и изведнъж падна на колене, направо върху каменистата земя. Той вдигна умолително ръце към Анселмус — Не го прави, Анселмус, заклевам те, не го прави! Нищо неподозиращ, Долф минаваше наблизо, без да го видят, и спря учуден. Анселмус нетърпеливо бутна с крак другия монах, така че дебелият Йоханис едва не падна.