— Стани, глупако. Да не си забравил какво възнаграждение ни чака? — И той изведнъж млъкна уплашен, защото съзря Долф — Ти какво дириш тук? Омитай се! Не е твоя работа какво имат да си говорят двама свети мъже. По-добре се погрижи децата да получат нещо за ядене. Долф не каза нищо, обърна се и се отдалечи. Но мозъкът му работеше със светкавична бързина. Изведнъж му стана ясно, че можеше да разкрие тайната на Анселмус, ако успееше да намери подходящ начин да заговори дом Йоханис. Какво не искаше той вече…
Какво ли не искаше той? От какво се опитваше да възпре Анселмус? Защо беше толкова раздразнителен и състрадателен към децата? Йоханис знаеше какво щеше да върши мрачният монах в Генуа и го умоляваше да не го прави… Какво да не прави? „Погрижи се децата да получат нещо за ядене…“ Да, това беше задачата на Долф и думите на Анселмус автоматически го бяха върнали към работата му. Скоро той видя, че спокойно можеше да остави това на децата. Рибарската дружина — стотици момчета и момичета вече беше тръгнала, въоръжена с мрежи и копия, към водата. Температурата и ги изненада: тя беше хладка! След леденостудените потоци и реки, от които седмици наред бяха вадили храната си, това море ги посрещаше с топлина. Те взеха да пият, но веднага изплюха с отвращение солената вода. Как можеха в такава топла и солена вода да живеят риби? А живееха. Цели стада дори. Риби, каквито дотогава не бяха виждали, и големи, и малки заедно. Децата се закатериха по скалите на брега и запретърсваха топлия залив. Те хванаха раци, крабове, полипи и всъщност не знаеха какво да ги правят. Долф им обясни как да изчистят и сварят улова си. Той ги убеди, че дребните сардини, прозрачните скариди и малките сепии са много вкусни, ако се приготвят, както трябва. Децата се нахвърлиха с въодушевление върху улова си, макар често да ги побиваха тръпки от щипките, от лигавите морски животни, от смукалата и странните очи. „Тази вечер солена рибена чорба — весело си помисли Долф. Най-сетне нещо по-пикантно!“
Много от малките рибарчета бяха ухапани. Раците в крабовете забиваха щипките си в голите крака и ръце. Болничната дружина едва им насмогваше. Но от практиката човек се учи бързо, а децата се учат още по-бързо. Те станаха по-предпазливи и скоро откриха как се хващат черупчестите животни и кои дупки в скалите предлагат по-голяма възможност за плячка. Петер се радваше.
Ловците също бяха наизлезли. Те претърсваха гористите хълмове около Генуа. Тези гори наистина не бяха така богати на дивеч като северните и бракониерството беше забранено, както навсякъде, но гладът караше децата да забравят всякакви опасности. Вода също намериха, това ще рече сладка вода. На половин миля от стана разследваните откриха едно поточе, което течеше към соленото море.
Генуезците не се занимаваха с детската войска. Те не пускаха малките в града, а какво ще правят по-нататък си беше тяхна работа, срещу плячкаджиите и бракониерите не се предприемаше почти нищо. Ако станеха прекалено нагли, изскачаха няколко войници, кръстосваха копията си и им препречваха пътя. Тогава децата се измъкваха, за да си опитат късмета малко по-нататък на юг. Долф не разбираше нищо. Генуезците не бяха вражески настроени, това беше ясно. Но пък и помощ децата не можеха да очакват от жителите на града. Те вероятно не бяха разбрали добре за какво бе дошла войската. Какво ли диреха тук? „И на мен не ми е по-ясно — каза си Долф наум. — Защо точно Генуа… тя е встрани от маршрута.“
Изведнъж той си спомни за странната възбуда на дом Йоханис и тръгна да търси монаха. Анселмус не се виждаше никъде, значи все пак бе отишъл в града. Николас се молеше сам в шатъра и отказваше всякаква храна. Дом Тадеус бе запретнал расото си и помагаше при риболова. Но къде беше Йоханис?
Най-сетне Долф го откри, малко настрани от бивака, в сянката на един храсталак. Той отново бе коленичил и имаше отчаян вид. Долф седна до него и го разтърси за ръката.
— Дом Йоханис…
— Остави ме на мира — глухо отвърна монахът. Той дръпна качулката на расото си върху главата и скри лице в ръцете си.
— Дом Йоханис, да не сте болен?
— Страх ме е…
— От какво?
— От морето…
На Долф му се стори, че сега разбира неспокойствието на Йоханис. Ако утре Николас понечеше да покори морето и не успееше, можеше да се случи нещо страшно. И предводителите на кръстоносния поход трябваше да признаят, че са измамили децата.