— И мен ме е страх, дом Йоханис — сериозно каза Долф — И аз като вас съм скептик. Не вярвам в чудото! Монахът вдигна глава и удивено погледна момчето.
— Не е това — измърмори той.
— Значи вярвате, че чудото ще стане? Йоханис поклати глава.
— Корабите — прошепна той едва чуто — Не ми излиза от главата какво се е случило с децата, които се качили на корабите в Марсилия. Долф вече не разбираше Нищо.
— Кои деца?
— Франкските деца… преди няколко седмици. Долф отново бе изправен пред загадка.
— Качили се на корабите — промълви монахът — след като морето отказало да пресъхне пред краката им. Пет кораба имало, трите потънали в бурята. Останалите два… Казват, че оцелели и на туниския бряг децата … — Той замълча, сломен от мъка.
— Дом Йоханис, нищо не разбирам. За какви деца говориш и как са стигнали те до корабите?
— Корабите ги чакали в пристанището на Марсилия.
— Да, но… кой тогава е организирал всичко това и…?
Изведнъж Долф си спомни, че Леонардо разправяше за някакъв друг кръстоносен поход във Франция. Също като този и започнал приблизително по това време…
— Дом Йоханис, не можете ли да говорите малко по-ясно? Какво се е случило с тези деца и как са отишли точно в Марсилия?
— Планът бил такъв. Двама мъже и едно овчарче ги завели дотам. Децата знаели само, че отиват към Обетованата земя. Стефан, овчарчето, щяло да пресуши морето, така че пеш… Ала с морето, естествено, не станало нищо и тогава децата се разочаровали дълбоко и се отчаяли. Но там имало пет кораба, които чакали от една седмица. Предводителите им казали, че тези кораби ще ги закарат до Обетованата земя.
— Добре, но какво търсят тогава в Тунис?
— Не разбираш ли, Рудолф? Корабите са поели направо към Северна Африка, към пазарите за роби. Такъв е бил замисълът от самото начало.
— Какво!
Долф трябваше първо да проумее всичко това. Лека-полека размерите на безобразието започнаха да му се изясняват.
— Значи… децата са били предназначени за… Но това е нечувано! Дом Йоханис, да не искате да кажете, че и тези германски деца… Че в пристанището на Генуа чакат кораби, които трябва да ни закарат в Африка, където ще ни продадат в робство? Това ли имате пред вид? Монахът кимна и плахо се огледа.
— Значи затова… затова вървяхме към Генуа… Милостиви Боже, това е…Дом Йоханис въздъхна дълбоко.
— … и три кораба потънали, всички вътре се издавили — тъжно мърмореше той — Трябва да е станало точно в дните, когато и на нас ни беше толкова трудно, при онова лошо време в планините.
— Ами… ами… нашите деца? Дом Йоханис замълча засрамено и наведе глава.
— Да не би да искате да кажете — прошепна Долф ужасен — че и нас ни чакат кораби, тук, в Генуа, за да ни откарат в Африка, докато децата си мислят, че отиват в Палестина? Мъжът кимна.
— И вие… вие ще допуснете това?
— Не! — извика монахът — Не мога, не мога повече! Как ли не молих Анселмус… но не иска и да ме слуша, иска да продължи, не иска да изпусне чувалите със сребро.
— Значи работата е предварително уговорена — кипна Долф — През всичките седмици ми беше ясно, че тази красива приказка е лъжа, че зад нея се крие нещо, нещо тайно и долно… Дом Йоханис, откога го знаете?
Мъжът не отговори.
— Знаели ли сте го, през цялото време… още от Кьолн? — недоверчиво попита Долф.
Тишина.
— Вие… вие сам сте…?
— Не. Не аз… дори не Анселмус. Но ние изпълнихме този план.
— Кой го измисли? На кого му дойде тази нечувана идея да събере хиляди деца и да ги примами с разни врели-некипели да отидат до някое пристанище, за да ги натовари там на кораби като роби? Кой?
Йоханис сви рамене.
— Може би Анселмус? Мълчание.
— Е, хайде, дом Йоханис, кажете нещо. Какво ще става по-нататък? — Не зная — жално промълви монахът — Закъснели сме. Дано даде Господ да сме закъснели и корабите да са отплавали.
— Закъснели ли?
— Трябваше да сме тук някъде към средата на горещника7. А вече отдавна е влязъл сърненът8.
— Да… и аз така мисля. Средата на август… Аха, значи затова Анселмус все бързаше! Затова ни пришпорваше и се ядосваше при всеки престой!
Йоханис кимна.
Долф все още трудно проумяваше нещата. Струваше му се просто невероятно, че е възможно възрастни хора да стигнат до мисълта да продадат в робство в северноафриканските страни хиляди нищо неподозиращи деца.
— Ерусалим не се намира в Северна Африка — бавно каза той.
— Зная, и Анселмус го знае — знаеш го и ти. Но децата не подозират нищо.
— И защо? — отчаяно попита Долф.