— Обещаха ни много пари. В Генуа щели да ни дадат по един динар на дете, ако е здраво и силно.
— Не е зле — неволно каза Долф, който междувременно се беше запознал със стойността на сребърниците през тринадесети век — Седем хиляди динара… това е цяло състояние! Йоханис кимна и потрепери.
— Вече не ги искам — промълви той — Не мога… Всички тези деца, те са така безобидни, не знаят нищо, искат да отидат в Ерусалим… Толкова ги обикнах, Рудолф.
Долф кимна с глава. Но ужасът му нарастваше. Марике на пазара за роби в Тунис. Красивата, решителна Хилде. Русата Фрида с нейните познания за билките, силните Берто, Петер, Франк, Карл… Немислимо беше!
— Това не бива да става, дом Йоханис! Монахът се преви на две.
— Не ме наричай дом, не заслужавам тази титла.
— Не сте ли истински монах?
— Не. Вече не… Ах, Рудолф, някога бях добър човек, някога исках да стана свят мъж. Но не го заслужих. Изгониха ме от манастира като недостоен… И тогава животът ми стана труден. Нямах бъдеще, нямах професия, станах скитник и трябваше да се препитавам с кражби и грабежи. В Генуа срещнах Анселмус, и той беше загазил като мен. Но бе по-обигран, а и по-безскрупулен. Познаваше много хора с лоша слава — капитани на пиратски кораби, контрабандисти… Знаеше един мъж на име Болио, който ни попита дали искаме да му помогнем. Кой е измислил плана за набирането на деца от северните страни, това не зная. Но Болио ни разказа за двама преоблечени монаси, които отишли във Франция, за да съберат бездомни и скитащи деца и да ги докарат в Марсилия. Запита ни дали искаме да направим същото в германските земи. И ни обеща царска отплата. Цената на силните руси деца била висока в Тунис. Арабите много ги купували. Долф потрепери от погнуса и се опита да се овладее.
Изпитваше огромно желание да хване Йоханис за гушата и… Успокои се с голямо усилие.
— И вие се съгласихте?
— Какво ми оставаше да сторя? Нямах избор… А и не виждах нещо кой знае колко лошо в това.
— Смятахте, че е нормално да мамиш деца и да ги пращаш в робство? — слиса се Долф.
Йоханис отново сведе глава.
— Арабите се славят като образовани господари, робите им не живеят зле, ако са покорни. И какви деца трябваше да подберем? Сираци и безпризорни, избягали крепостничета, непослушни мързеливци, които и без това живееха от кражби и просия, които никога нямаше да остареят, тъй като бяха обречени да свършат на гилотината или да умрат в нищета на следващата зима… Да съберем тези деца и да ги продадем ни се струваше почти благодеяние, защото щяха да ги закарат в топли страни, сред един цивилизован и богат народ, щяха да живеят по-добре от когато и да било…
— … но като роби! — избухна Долф.
— Да.
— А на всичко отгоре и като роби на езичници! Йоханис кимна засрамен.
— Но защо трябваше тези деца да са от север?
— Руси и бели… такива харесват езичниците. Освен това тук, на юг… Ломбардските и тосканските рицари никога не са изпитвали голямо желание за кръстоносни походи. Италианците нямат нищо против да печелят от кръстоносци, но не и да участват в походите им. На север стана почти традиция да се ходи до Божи гроб, там все още е жив стремежът да се освободи Ерусалим. Особено сред обикновения народ. Височайшите особи вече нямат особено желание, но децата спокойно можеха да бъдат вдъхновени. Двамата с Анселмус сме ломбардци, говорим перфектно немски и… та така тръгнахме за Германия да видим колко деца ще успеем да подмамим. Там явно имаше ужасно много, много повече, отколкото бяхме очаквали. Прекалено много дори за шестте кораба, които щяха да ни чакат в Генуа в средата на горещника.
— Предполагали сте, че най-малко половината ще отпадне по пътя, ще измре или ще се върне?
Йоханис мълчеше.
— Колко подло — прошепна Долф — Злоупотребили сте с тяхната доверчивост, с набожността им… Разказвали сте им красивата приказка за Белия град, а през цялото време, през цялото време сте знаели, че… Как сте могли да направите такова нещо, Йоханис? Не ви ли е срам? Тези сръчни, храбри деца, които се бориха с трудностите толкова смело, които… които вече знаят какво значи свобода, точно тях сте смятали да продадете, като роби!
— Не мога — измърмори монахът съкрушен. Прекалено много ги обичам. О, Рудолф, не разбирате ли? Нали ги познавам! Нали видях как се защитаваха срещу дивите зверове, срещу разбойниците, срещу климата … как си помагаха един друг и се окуражаваха, и… Помогни ми, Рудолф. Те не трябва да станат роби, това не са същества без достойнство, а до едно великолепни хора, които трябва да бъдат спасени.
— Да, тук съм напълно съгласен с вас. Но как?