Долф потъна в размисъл. Той виждаше, че разкаянието на Йоханис е искрено. Трябваше само да се радва, че монахът не бе могъл да издържи докрай на тази гигантска измама. Ала гневът му от дяволския план беше твърде силен.
— Трябва да ги възпрем — прошепна Йоханис, който бе събрал малко смелост, облекчен, че е разкрил мъката на сърцето си — Трябва да не позволим да ги прилъжат на корабите.
— А те още ли са тук? Наистина ли са чакали през цялото това време? — попита Долф потресен.
— Не зная. Днес на обяд Анселмус тръгна за града да види дали ще може да намери Болио. Моля се да сме закъснели. Но не съм сигурен…Долф се сети нещо.
— Николас — извика той. — Знае ли Николас защо водите децата към Ерусалим?
— Не. Той вярва в кръстоносния поход.
— Как успяхте да му завъртите главата, та да си въобрази, че е светец, пред когото морето ще се отдръпне?
— О, това не беше толкова трудно. Още щом свърши зимата, двамата с Анселмус превалихме планината в поехме на север. Огледахме се за някое яко овчарче — и го обсипахме с чудеса. Изчакахме вечерта, запалихме един дървен кръст и иззад върха на един хълм, естествено така, че Николас да не вижда нас, а само горящия кръст. Но ние го виждахме добре… Той падна на колене и вдигна ръце към небето. След това бързо спуснахме кръста, угасихме го, а Анселмус закри с ръце устата си и се провикна с глас, идещ сякаш от дълбоко: „Бог те зове, сине“, защото тогава още не знаехме името му. И така, фокус-бокус, му направихме още куп магии. Късно през нощта, когато момчето спеше а то спеше навън, защото си нямаше дом — пропълзяхме до него и Анселмус взе да му внушава всичко това.
— Зашепна му, че чувал ангелски гласове, които го призовавали да тръгне към Обетованата земя с цяла войска от деца — все неща от тоя род. Овчарчето се пробуди леко, но слушаше; изтръпнало от почуда и ужас.
— И ако щеш вярвай, ако щеш недей, но то не се усъмни нито за миг, че е призвано. Най-сетне бяхме намерили момчето, което ни трябваше.
— Най-сетне ли?
— Да. Този номер бяхме изпробвали вече два пъти преди това. Първият хлапак се разкрещя и побягна, но падна в някакво мочурище и се удави. Вторият също търти да бяга — право при пастора на селото, за да му разкаже какво е видял и сънувал. Така и с него нищо не стана. Николас повярва веднага, че той е избраникът. Момчето явно е високомерно по характер.
— Безспорно — кимна Долф — И какво стана по-нататък?
— След като три нощи наред обработвахме Николас с невидими гласове и фокуси с огън и забелязахме, че той взе да нехае за стадото, тъй като се чувстваше като избраник на небето, ние отидохме при него открито, посред бял ден, и в монашеските си одежди, разбира се. Коленичихме, изказахме му почитта си и му разправихме как ни се е явило откровението, че той е избран да заведе войска от невинни деца в Обетованата земя. И че ние трябва да му помогнем.
— И той ви повярва веднага?
— Да. Тримата напуснахме областта и се отправихме към Кьолн. По пътя не спирахме да проповядваме и набързо спечелихме последователи. Така пристигнахме в Кьолн с няколкостотин деца и там Николас направо се развихри. Дни наред проповядваше на големия площад пред новата катедрала и притокът на деца нарастваше непрекъснато. Две седмици преди Петдесетница напуснахме града, а от обширните околности не спираха да прииждат деца. В Кьолн Анселмус и Николас бяха поканени от архиепископа. Аз не присъствах на този разговор и още не мога да разбера как са успели двамата да убедят духовника в свещената си мисия. Анселмус е хитър… Но в резултат получихме една волска каруца, впряг бели волове и шатър, а архиепископът дори изпрати племенницата си Хилде и нейния малък покровител Каролус. Те станаха причина, когато тръгвахме към нас да се присъединят и други деца от благородническо потекло. Според Анселмус това беше малко опасно. Никой нямаше, да го е грижа, че не е чул нищо повече за безпризорните и сираците, но ако някога се разбереше, че деца на аристократи са били продадени в робство, това можеше да ни създаде не малко проблеми.
— Боеше се от отмъщението на бащите ли?
— Всъщност да. Но за щастие не дойдоха много такива дена, а към тези, които имахме, се отнасяхме по съвсем различен начин.
— Да, вече видях — горчиво отбеляза Долф.
— Затова се зарадвах, че Фредо ни изостави още преди планината. Впрочем, войската беше станала прекалено голяма — такъв огромен наплив не бяхме очаквали. Едва напредвахме. А как щяхме да изхраним и опазим всички тези малчугани? Нямаше да е възможно и да ги настаним на шестте кораба, които щяха да ни чакат в Генуа. Но Анселмус каза: „Колкото повече, толкова по-добре. По пътя ще измрат хиляди. Само най-силните ще преживеят похода, а те носят най-много сребро.“ Долф потръпна от този цинизъм. Той процеди през зъби: Какъв изверг.