Выбрать главу

— … и тогава се появи ти — продължи разказа си Йоханис — Ти и Леонардо и това промени всичко. Първо си помислихме, че също си дете на рицар, беше толкова самоуверен. Упрекна ни, че не се грижим добре за децата, и това беше вярно. Още тогава аз се засрамих и цялото това начинание започна да ми опротивява. Ти сякаш падна от небето и ни научи как да организираме по-добре похода, така че да не умират вече толкова деца. И въпреки това ти нямах никакво доверие…

— Какво искате да кажете?

— Ти полагаше толкова усилия за здравето на децата, сякаш знаеше какво смятаме да правим с тях и единствената ти цел беше да ги закараме колкото е възможно по-силни и по-здрави в Генуа. Затова си мислех: „Анселмус и Рудолф играят една и съща Игра.“

— За търговец на роби ли ме мислехте? — избухна Долф.

— Понякога… не зная. Постоянно се съмнявах. А когато питах Анселмус, той ми отговаряше уклончиво. Но забелязах също, че те мрази и само иска да те използва като Николас.

Долф се опитваше да следи странните криволичения на мисълта на монаха. Това не му се удаваше.

— Мислех си — тихо каза Йоханис — че дяволът те е изпратил. Защото целият този план да се продават деца в Африка трябва да е бил замислен и от дявола. А ти помагаше на Анселмус, помагаше на децата да останат живи… Всяка почивка бе добре дошла за мен, колкото повече време вървяхме към Генуа, толкова по-голяма ставаше възможността децата да се изплъзнат от съдбата си и тогава открих, че и ти не бързаш. Това ме накара отново да се съмнявам. Когато ни сполетя скарлатината, си помислих: „Ето знак от небето. Бог не иска да стигнем до Генуа.“ А какво направи ти? Прогони болестта. Вече нищо не разбирах.

— Много по-рано трябваше да ми се доверите, Йоханис.

— Да, и аз виждам сега. Но не можех. Страх ме беше от Анселмус. Щеше да ме блъсне в някоя пропаст, ако забележеше, че падам духом и не искам да изпратя децата в робство. А на теб не можех да се доверя изцяло … През целия път се надявах на някакво чудо, на нещо, което би ни накарало да се върнем. Посрещах с радост всяка беда, която ни сполетеше. Но децата никога не понечиха да се връщат, никога не изгубиха смелост. Те искаха да видят морето, искаха да преживеят чудото, което им бе обещал Николас. Ах, Рудолф, какво да правим все пак?

— Да спрем децата. Да попречим на Анселмус да се свърже с капитаните на пиратските кораби.

На колене го молих…

— Анселмус не е човек, когото можеш да молиш. Единственият начин да попречиш на такъв подлец да изпълни плановете си е да го убиеш — навъсено каза Долф.

— Прав си, Рудолф. Анселмус е безпощаден.

— Крайно време е и ние да станем такива — горчиво отбеляза момчето.

— Какво смяташ да правиш? Ако се опиташ да обясниш на децата каква участ ги очаква, няма да ти повярват. А пък ако Анселмус забележи, че си разкрил намеренията му, смятай, че те е убил.

— И вас заедно с мен — потвърди Долф. Мъжът потрепери — Но вече е твърде късно — промълви неочаквано момчето — Анселмус е тръгнал за града…

— Знаеш ли — въздъхна Йоханис — Той очакваше с радост мига, в който ще те види как се качваш на някой кораб. Мисълта, че след няколко седмици ще те предлагат за продан на някой пазар за роби в Тунис, го изпълваше с дяволско веселие.

Долф отвори уста и пак я затвори. Той кипеше от гняв. Но Йоханис беше прав. Без да подозира нищо, подтикван от своята загриженост за Марике и хилядите други, момчето спокойно щеше да тръгне с останалите!

— По дяволите — изръмжа той — Скъпо ще ми плати за това този долен тип.

— Само така, Рудолф. Ти си толкова силен и умен — и не те е страх.

— А вас? Все още ли? Йоханис засрамено отвърна глава.

— Да — тихо каза той — Страх ме е, грешен съм. Не ми се мре, поне засега, ще бъда прокълнат…

— Йоханис, защо сега изведнъж ми се доверихте?

— Не е изведнъж… полека-лека. Виждах как те мрази Анселмус. Как искаше да те унищожи по време на народния съд. Тогава разбрах, че не си му съдружник, а най-големият противник.

— Не можахте ли тогава да ми разкажете каква е работата и какво крои Анселмус?

— Не смеех. А си и мислех, надявах се… Бог няма да допусне това. Никога няма да позволи да стигнем до Генуа. Но…

— Но стигнахме! Мъжът мълчеше нещастен.

— Ах, защо не ми разказахте всичко много по-рано! Тогава можеше и Каролус да е още жив — каза Долф и внезапно взе да плаче.

— Да — тихо се завайка Йоханис — Бог не позволи Каролус да стане роб. Прибра си го… И тогава разбрах, разбрах колко съм бил лош, какъв голям грях съм си сложил на душата и че трябва да направя нещо… нещо, каквото и да е, за да спра Анселмус, даже и да ми струва живота. Но все още не смеех, страх ме беше… Рудолф, аз съм страхливец. Зная, че съм лош, че трябва да се намеся, а не мога, не смея. Ти, ти си смел. Поеми моя дълг, аз съм прекалено слаб. Спри децата, за нищо на света не ги пускай на корабите. Това ще бъде краят им. Рудолф…