— Днес той проговори, Петер, все още навреме. Децата зашумяха. Те обсъждаха помежду си станалото, някои още не можеха да повярват, че са били измамени така. Фрида, Франк и Петер се спуснаха да търсят Йоханис. В това време останалите засипаха Долф с въпроси, на които той отговаряше спокойно. Върху една гола скала момчето нарисува с мидени черупки и камъчета нещо като карта, за да им докаже, че Ерусалим се намира далеч на изток, а срещу Генуа е само Африка. След половин час трите деца се върнаха, дърпайки Йоханис за ръката. Когато свари около Долф над сто деца, деца със заплашителни, сърдити лица, мнимият монах отстъпи назад от уплаха.
— Не се страхувай — викна му Долф — Те са готови да те изслушат, Йоханис. Разкажи им това, което разказа на мен днес на обяд. Към разкаялите се грешници ние се отнасяме с почит. Йоханис седна до момчето, като трепереше от страх. Той изобщо не се чувстваше в безопасност сред войнствените деца, които тихо мърмореха. Но не се осмеляваше да побегне, веднага щяха да го настигнат и повалят.
Йоханис заразказва неуверено. За тъмното си минало, за отчаянието си, за стремежа към богатство. Как са внушили на Николас, че е имал божествено видение, за надмощието на Анселмус, но и за собствената си мъка при смъртта на Каролус. Той говори за усилващата се обич към децата, за нарастващото си разкаяние. Малките го гледаха в устата. Значи този човек, в когото се бяха уповавали, бил подлец и търговец на роби — и въпреки това те не можеха да го мразят. Той винаги бе проявявал доброта към тях. Беше ги окуражавал, подкрепял, помагал им бе. Освен това, няма случай, когато покаянието, истинското, дълбокото покаяние да не събуди умиление. Фактът, че не бе могъл да издържи на измамата докрай, говореше в негова полза. Любовта бе надвила злото в този мъж. И това беше основното, което въздействаше най-силно на децата. След признанията на Йоханис, изречени на пресекулки, малките бяха най-сетне убедени. Те инстинктивно се обърнаха отново към Долф.
— Вярвате ли вече? — попита той с облекчение. Тогава слушайте добре. Утре е решителният ден. Николас още нищо не знае, наредил е да охраняват шатъра и никой не може да проникне при него. А и няма да ни повярва, ако му кажем, че е бил излъган от Анселмус. Не ще го види сам, утре. Морето няма да се отдръпне пред нозете му. И какво ще стане тогава? Децата ще са дълбоко разочаровани. Може би ще искат да убият Николас — а това ние не бива да позволим. Вината не е негова. Може би ще се разбунтуват, трябва да се опитаме да ги удържим. И при всички случаи не бива да позволим да се поддадат и Анселмус да ги натовари на корабите, защото тогава са загубени. Можем да направим две неща: да пробваме да подготвим децата за неуспеха на чудото. Това е ваша задача. И освен това да опазим Николас, ако се провали — което е сигурно. А когато се появи Анселмус и заразправя, че ни е осигурил кораби, трябва да му запушим устата на минутата.
Съвещаваха се почти до полунощ. Най-сетне, луната отново се бе скрила, те си тръгнаха да спят. Бяха уморени, разочаровани, озлобени дори. Плахо поглеждаха към белия шатър, в който се беше усамотил Николас. Мълчаливо се натъркаляха край огньовете. Някои плачеха. Долф се страхуваше. Той наточи ножа си и тихо си мечтаеше Леонардо да е тук… Щеше ли да съумее да обуздае бесните нагледвачи утре? Щяха ли те да се подчиняват на заповедите на Рудолф ван Амстелвен, щом като собственият им командир се намираше в града? Той не знаеше. Не знаеше дори дали децата му вярват напълно. Все още в него имаше нещо странно, нещо тайнствено, което те не разбираха, не можеха да разберат. „И няма да се учудя — мина му внезапно мисълта, ако утре Николас се опита да прехвърли върху мен вината за неуспеха на чудото и за всички беди.“ Изпълнен със страхове и грижи, най-сетне той заспа.
18. ВЪЗМЕЗДИЕТО
Новият ден настъпи слънчев като предния. Слънцето изгря над хълмовете зад града, обсипа водната повърхност със златните си лъчи, заигра над пробуждащата се Генуа и целуна спящите деца, които доволно се протегнаха, изведнъж се сетиха, че този ден щеше да бъде велик, ден на чудото с морето. Те наскачаха с радостни възгласи. Само неколцина тръгнаха за риба. Особено малките шареха неспокойно напред-назад и се надпреварваха да питат:
— Не е ли станало още обяд? — после поглеждаха с нетърпение към неподвижния шатър. Какво ли правеше Николас? Молеше ли се, спеше ли… те не знаеха. Пет момчета със сопи охраняваха входа и не пускаха никого вътре. Пастирчето щеше да се покаже чак по обяд. А дотогава трябваше да имат търпение. Стоте деца, които Долф бе посветил в тайната предната вечер, се бяха заели със задачата си предпазливо да сеят съмнение и да подготвят изпълнените с надежда малчугани, че ги чака голямо разочарование. Те, естествено, не вярваха. Всеки от нагледвачите отделяше по една групичка и започваше едва чуто да разказва. Децата бяха обработвани така едно след друго, но единственото, което постигнаха момчетата, беше изумление. Разкритието за измамата се струваше на малките толкова невероятно, че те побягваха с рев и идваха да се оплачат на Рудолф от големите, които ги тормозели. Но Долф не можеше да ги утеши. Той ги препращаше към Йоханис, който седеше навъсен край входа на болничния лагер и изживяваше тревожните въпроси на хлапаците като едно непрекъснато мъчение. Но и той като Долф не можеше да ги успокои.