— Почакайте малко, деца. Всичко ще стане, както е пожелал Бог — мърмореше той натъжен. Ах, как бяха вярвали в голямото чудо, с какво нетърпение го бяха чакали. А сега над стана витаеше съмнението, сега се бяха появили деца, които твърдяха, че всичко било измама и морето нямало да се отдръпне. Това беше немислимо. Получи се съвсем обратното на замислената подготовка за голямото разочарование. Напрежението се усилваше. Хм, сега щяха да видят те, всички тия неверници! Щяха да видят как ще пресъхне морето и да разберат, че са послушали уловките на дявола!
Долф не полагаше почти никакви усилия и само отблъскваше децата, които се вкопчваха за него. Той съжаляваше всички, които продължаваха да се надяват и да вярват. Липсваше му дом Тадеус с неговото спокойствие и благост. Липсваше му Леонардо и язвителният му хумор. Веднаж дори се улови, че е тръгнал да търси Хилде, тъй като болничният лагер беше неуютен и жалък без нейното лъчезарно присъствие.
С напредването на деня напрежението приближаваше своята връхна точка. Нагледвачите обикаляха плажа добре въоръжени и хвърляха строги погледи наоколо си, така че децата, които вече се бяха събрали, плахо отвръщаха очи. Някои си въобразяваха, че чуват как небето бучи. Всъщност някъде навътре в страната бушуваше силна буря, но въздухът над брега си оставаше ясно-син и не падаше капка дъжд. Долф погледна часовника си. Единайсет и половина. Той отдавна не беше убеден, че механизмът върви без грешка. Често чуваше звън на камбани, а според циферблата времето им далеч не бе дошло. Но през средновековието то се измерваше по примитивен начин и се изчисляваше от монаси, които не разполагаха с чувствителни инструменти. Часовникът на Долф винаги се движеше около точното време. Не че това бе много важно, но в моменти като този, когато напрежението се усилваше с всяка минута, той чувстваше липсата на точността от двайсети век, на която човек можеше да се осланя и със завързани очи.
Долф взе със себе си Марике на плажа и двамата се качиха на една скала, която стърчеше над другите и откриваше добър изглед пред очите им. Той не изпитваше особено желание да стои сред децата, когато Николас щеше да направи своя напразен опит да помести морето. С времето се бе научил да се оттегля настрана, когато се появеше нужда от изкупителна жертва.
Анселмус не се виждаше никъде; явно беше още в града. Долф не знаеше дали да се радва или не. Щом пристигнеше, той веднага щеше да забележи, че пъкленият му план е разкрит. Но ако не дойдеше, как щеше тогава момчето да докаже, че той е подлец? Да се бориш с невидим враг не е лесно. Междувременно децата на плажа ставаха все повече и повече. Слънцето им бе казало, че наближава пладне. Всеки момент камбаните в Генуа можеше да звънят за обяд, всеки момент белият шатър можеше да се отвори и да се появи Николас. Неволно децата бяха оставили широка пътека от шатъра до брега. Те се тълпяха около разпенения прибой и по цялата ширина на плажа. Стотици се бяха разположили по високите хълмове, откъдето не се чуваше нищо, но се виждаше всичко. Бивакът под дърветата бе почти празен. Само Фрида кръстосваше още между болните и ранените и ги утешаваше.
— Ако не можете да ходите, ще ви занесем на ръце до Ерусалим — обещаваше им тя с треперещ глас, знаейки, че мечтата за Белия град си беше само мечта, прикритие за едно събиране на роби, взело нечувани размери. Долф наблюдаваше хилядите деца, които очакваха, притиснати едно в друго, часа на истината. Той видя каменните лица на ударния отряд и се възхити на спокойствието им. Видя и възторга на най-малките, нагазили до глезените в солената вода. Гласът на ентусиазирания Тис заглушаваше останалите:
— Сарацините ще избягат от нас, леле, как ще избягат само! Той още вярваше. Той още вярваше каквото му кажат. Стига само то да звучеше достатъчно примамливо.