— Ето ги — обади се изведнъж Марике. Долф погледна накъдето сочеше пръстът и и на известно разстояние видя Анселмус в неговото тъмно расо. Придружаваха го трима брадати мъже, които стояха до него на склона малко встрани от напуснатия бивак. Сърцето на Долф заби силно. Значи мошеникът бе дошъл! Явно и не подозираше, че планът му е издаден. Тримата мъже, които водеше, бяха сигурно моряци, капитани на пиратски кораби, чиито екипажи чакаха в пристанището стотици руси роби … Колко ли деца можеха да се поберат на един такъв средновековен кораб? Долф нямаше никаква представа. Но присъствието на тримата търговци на роби не му се нравеше.
Дали Леонардо не бе успял да се добере до херцога или до кмета? Дали дом Тадеус не беше съумял да убеди епископа? Какво ли се бе случило с приятелите му?
Все въпроси, на които само времето можеше да даде отговор. Колко ли беше часът? Часовникът на Долф показваше дванайсет и десет. Нетърпението на децата се усилваше. Няколко от най-малките бяха блъснати, паднаха по корем във водата и захленчиха. Двама от нагледвачите ги измъкнаха грубо и ги изправиха отново на крака. Хилядите детски гласове бръмчаха, сякаш цели рояци разгневени пчели кръжаха над плажа. Изведнъж в далечината отекна камбанен звън. Децата също го чуха и над тях се възцари дълбока тишина. Никой не помръдваше, никой не се блъскаше и не викаше. Всички глави бяха обърнати в една посока: към шатъра под дърветата върху склона.
Вратата на шатъра се отметна встрани и на входа се появи Николас. Той изглеждаше великолепно. Носеше трофейната ризница, а върху нея бялата си риза, придържана от колана на Каролус. Дългата му руса коса, грижливо сресана, лъщеше на слънчевата светлина.
— Архангел Гавриил — чу Долф гласа на Марике. И пастирчето наистина имаше такъв вид.
Николас изглеждаше отслабнал за изминалото денонощие. С бледо, изопнато лице и поглед, вперен право напред, той тръгна към плажа през шпалира от деца. Петте момчета, които бяха охранявали шатъра, вървяха мълчаливо след него. Зад тях децата отново се събираха, все още сред мъртва тишина. Това беше тишина на очакването, но и на съмнението, както усещаше Долф.
Той бе така завладян от мига, че забрави да внимава за Анселмус и пиратите. Гледаше как Николас крачеше към морето, без да поглежда ни наляво, ни надясно. Със скръстени ръце, с наведена глава. Беше станало толкова тихо, че Долф чуваше плисъка на вълните в скалата му. В това време камбанният звън секна. Когато стигна водата, Николас не забави ход. Той направи още няколко крачки напред, бос, докато навлезе до колене в плиткия прибой и почувствува допира от подгъва на бялата си риза в прасците. Тогава спря.
„Какво ли му е сега?“ — помисли си Долф. Живото му въображение работеше на пълни обороти и неволно се опита да се постави на мястото на овчарчето. Струваше му се, че той самият стои там, сам срещу морето.
…Николас вдигна ръце.
— Грамадно море, аз повелявам да се отдръпнеш пред Божиите деца. Тишина. Седем хиляди деца не смееха дъх да си поемат. Простите думи и дълбоката вяра, която излъчваше поведението на Николас, ги бяха омагьосали. Наистина беше вълнуващо човек да гледа това момче, застанало там долу, и да слуша звъна на неговия глас над вълните.
Но морето си остана каквото беше: необозримо, с ярки слънчеви отблясъци и полюшващи се лодки. Море, пълно с риба, раци и тайни.
— Боже, аз те моля, направи така, че морето да се отдръпне пред свещените деца, които идват да освободят Ерусалим. Дълбока тишина. Тих плисък от вълни в скалите, ромол от вода по камъчетата и водораслите. Едва чуто свистене от дълбоко поемащи си дъх деца.
Нищо. Морето не помръдваше, морето си стоеше на мястото — голямо, обширно и блестящо. „И аз чаках така през безкрайните минути върху камъка край Шпайер — неочаквано се сети Долф — И тогава нищо не се случи. Борех се със страха си, с това, което стана пред очите ми и което не исках да повярвам.
— Как беше телепортирано друго момче. Дали и Николас изживява сега същото? Убийствения страх, бавно нарастващата сигурност, че това, което желаеш с цялото си сърце и душа, няма да стане?“
Пастирчето все още стоеше в края на морето с очи, вперени във водната повърхност. Неподвижно, с вдигнати ръце. Ризницата, добре лъсната, искреше. Над водата полъхна вятър и изду бялата риза на Николас. Този лек бриз изведнъж съживи надеждата в хиляди съмняващи се детски сърца. Сега щеше да стане!
Николас вдигна ръце още по-високо. Върховете на пръстите му сякаш искаха да докоснат опънатото синьонебе.
— Отдръпни се, диво море! Отдръпни се пред божиите деца! Пусни ни да минем! Бог иска така!