Амин Маалуф
Кръстоносните походи през погледа на арабите
На Андрея
ПРЕДГОВОР
Тази книга се роди от една проста идея — да се разкаже историята на кръстоносните походи така както е била видяна, преживяна и предадена от „другия лагер“, т.е. от арабска страна. Съдържанието й почива почти изцяло на свидетелствата на арабски историци и летописци от епохата.
Те не говорят за кръстоносни походи, а за войни или франкски нашествия. Думата, която означава франки, е изписвана по различен начин според областите, авторите, периодите: фарандж, фаранджат, ифрандж, ифранджат… За да ги обединим, избрахме най-кратката форма, с която впрочем и днес в народния говор се назовават хората от Запада и по-точно французите: франджи.
В старанието си да не утежним разказа с многобройни, но необходими бележки — библиографски, исторически и други — предпочетохме да ги дадем накрая, където са подредени по глави. Онези, които искат да научат повече, ще ги прочетат и ще извлекат полза, но сами по себе си те не са задължителни за възприемането на разказа, който е общодостъпен. Защото целта ни бе да създадем не просто още една историческа книга, а да напишем — от една досега пренебрегвана гледна точка — „истинския роман“ на кръстоносните походи, на онези два смутни века, които оформиха Запада и арабския свят и които и до ден днешен все още определят техните отношения.
ПРОЛОГ
Без тюрбан, с глава обръсната в знак на траур, преподобният кадия Абу Саад ал-Харауи се втурва с викове в обширния диван на халиф ал-Мустазхир-биллах. След него върви тълпа от млади и стари придружители. Те шумно одобряват всяка от думите му и също като него са с гъсти бради и бръснати глави. Неколцина придворни велможи се опитват да го успокоят, но като ги отстранява с презрителен жест, той тръгва стремително към средата на залата и с пламенното красноречие на проповедник от своята катедра нахоква всички присъстващи без оглед на сана им:
— Как смеете да дремете под сянката на щастливата ви сигурност и да водите живот безгрижен като цветята в градината, когато на вашите братя в Сирия не им е останала вече друга обител освен седлата на камилите и утробата на лешоядите? Колко кръв се проля! Колко млади красавици трябваше от срам да закрият с ръце кротките си лица! Нима храбрите араби ще се примирят с обидата, а безстрашните перси ще приемат позора?
Думите му караха очите да плачат и сърцата да се вълнуват, ще отбележат арабските летописци. Степания и вопли разтърсват всички присъстващи. Но ал-Харауи нехае за техния плач:
— Най-лошото оръжие за мъжа — казва той предизвикателно — е да рони сълзи, когато копия разпалват огъня на войната.
Той е извървял пътя от Дамаск до Багдад в продължение на три дълги летни седмици, под палещото слънце на сирийската пустиня, не за да проси съжаление, а за да предупреди най-висшата власт на исляма за бедствието, сполетяло правоверните, и да поиска нейната незабавна намеса, за да бъде спряно клането. „Никога досега мюсюлманите не са били така унижавани, повтаря ал-Харауи, никога преди техните страни не са били толкова жестоко опустошавани“. Хората, които го придружават, са избягали от разорените от завоевателя градове. Някои от тях са измежду малцината оцелели от Ерусалим. Довел ги е със себе си, за да могат те сами да разкажат, със собствените си уста, драмата, която са преживели месец по-рано.
В петък, 22 шаабан на лето 492 от егира, или 15 юли 1099 година, франджите превземат свещения град след четиридесетдневна обсада. Изгнаниците все още потреперват, когато говорят за случилото се, а погледът им замръзва, като че виждат отново пред себе си руси воини, облечени в ризници, втурнали се по улиците с извадени саби да обезглавяват мъже, жени и деца, да грабят къщи, да плячкосват джамии.
Когато два дни по-късно клането привършва, зад стените на града не остава нито един мюсюлманин. Някои успяват да се възползват от суматохата, за да се измъкнат навън през разбитите от завоевателя порти. Останалите лежат с хиляди в локви кръв на прага на домовете си или в близост до джамиите. Между тях има множество имами, улеми и аскети суфи, напуснали страната си, за да заживеят в благочестиво отшелничество по светите места. Последните оцелели са заставени да свършат най-лошата работа: да пренесат на гръб труповете на своите, да ги натрупат без гроб върху незастроени места, а след туй да ги изгорят, преди да бъдат на свой ред заклани или продадени в робство.
Съдбата на евреите от Ерусалим е не по-малко жестока. В първите часове на битката много от тях се включват в отбраната на квартала си — Еврейския квартал — разположен в северната част на града. Но когато издигащата се над къщите им стена рухва и русокоси рицари започват да изпълват улиците, евреите изпадат в ужас. Подобно на дедите цялата общност се събира в Голямата синагога за молитва. Тогава франджите завардват всички изходи, натрупват наръчи клони наоколо и ги подпалват. Онези, които се опитват да избягат, са довършвани из близките улички. Останалите са изгорени живи.