Без да е погрешно, подобно съждение следва да бъде нюансирано. Арабите страдат още отпреди кръстоносните походи от известни „недъзи“. Франкското присъствие изважда тези недъзи на бял свят и вероятно ги усложнява, но в никакъв случай не ги създава.
Народът на Пророка изгубва още през IX век контрола върху съдбата си. На практика всичките му управници са чужденци. Кои от множеството герои, които видяхме да преминават през двата века франкско владичество, са били араби? Летописците, кадиите, някое и друго местно царче — Ибн Амар, Ибн Мункиз — и безпомощните халифи. Но истинските владетели и дори главните герои на борбата срещу франджите — Зинки, Нуреддин, Кутуз, Байбарс, Калаун — са турци. Ал-Афдал е арменец. Ширкух, Саладин, ал-Адел, ал-Камел са кюрди. Разбира се, повечето от тези държавници са били арабизирани от културна гледна точка и като личности. Но да не забравяме, че през 1134 година султан Масуд разговаря чрез преводач с халиф ал-Мустаршид, защото селджукският владетел, осемдесет години след завладяването на Багдад от клана му, все още не знае и дума арабски. Нещо още по-лошо, голям брой степни воини, които нямат нищо общо с арабската или средиземноморска цивилизация, редовно се вливат в управляващата военна каста. Покорени, потискани, подигравани, чужденци в собствената си земя, арабите не успяват да продължат започналия през VII век културен разцвет. В момента на пристигането на франджите те вече тъпчат на едно място и се задоволяват да живеят с придобивките от миналото. Макар и отчетливо изпреварили новите завоеватели в много области, залезът им вече е започнал.
Втори „недъг“ на арабите, свързан с първия, е неспособността им да изграждат стабилни институции. Още с пристигането си на Изток франджите успяват да създадат истински държави. В Ерусалим наследството се предава по принцип без сблъсъци, кралски съвет осъществява ефикасен контрол над водената от монарха политика, а клирът има своето всепризнато място в играта за власт. Нищо подобно не съществува в мюсюлманските държави. Всяка монархия е заплашена след смъртта на владетеля, всяко предаване на властта от баща на син води до гражданска война. Трябва ли да припишем отговорността за това явление на непрекъснатите нашествия, които постоянно са поставяли под въпрос самото съществуване на държавите? Трябва ли да виним за това номадския произход на народите, живели по тези места, били те араби, турци или монголи? В рамките на този епилог не можем да отговорим на подобен въпрос. Ще се задоволим само да отбележим, че той е все още на дневен ред, с едва доловими разлики, в арабския свят от края на XX век.
Липсата на стабилни и общопризнати институции естествено има своето отражение върху свободите. На Запад властта на монарсите почива — в епохата на кръстоносните походи — върху труднонарушими принципи. Усама забелязва при едно от посещенията си в Ерусалимското кралство, че „когато рицарите издадат присъда, тя не може да бъде изменена или отменена от краля“. Още по-знаменателно е свидетелството на Ибн Джубайр за последните дни от пътуването му на Изток:
След като напуснахме Тибнин (близо до Тир), прекосихме безкрайна поредица от чифлици и села с добре обработени ниви. Жителите им са само мюсюлмани, но те живеят в разбирателство с франджите — Бог да ни предпази от изкушения! Те притежават къщите, в които живеят, както и всички вещи. Всички краища, които са под властта на франджите в Сирия, са подчинени на този режим: недвижимите имоти — села и чифлици — са оставени в ръцете на мюсюлманите. И съмнение се заражда в душите на голяма част от тези хора, когато сравняват собствената си съдба с тази на събратята си, живеещи на мюсюлманска земя. Последните страдат от несправедливостта на едноверците си, докато франджите действат равноправно.
Ибн Джубайр има право да се тревожи, защото е видял по пътищата на днешен Южен Ливан една действителност с много последствия: макар и схващането за справедливост на франджите да притежава отделни страни, които бихме могли да определим като „варварски“, както подчертава това Усама, то обществото им има предимството да е „разпределител на права“. Понятието гражданин, разбира се, все още не съществува, но феодалите, клирът, университетът, буржоата и дори селяните „неверници“ имат до един добре установени права. В Арабския Изток съдебното производство е по-рационално, но нищо не ограничава произвола на княза. Това забавя развитието на търговските градове, както и еволюцията на идеите.