Реакцията на Ибн Джубайр заслужава по-внимателен прочит. Макар и достатъчно честен, за да признае качествата на „проклетия враг“, по-нататък той не спестява клетвите, защото счита, че равенството у франджите и добрата им администрация са смъртна опасност за мюсюлманите. Няма ли опасност последните да обърнат гръб на едноверците си — и на вярата си — ако намерят благоденствие всред франкското общество? Макар и разбираемо, поведението на пътешественика е по-скоро симптоматично за една болест, от която страдат събратята му — през цялата епоха на кръстоносните походи арабите отказват да възприемат дошлите от Запад идеи. И може би тъкмо в това се състои най-катастрофалният резултат от сполетелите ги нашествия. За завоевателите е въпрос на умение да научиш езика на покорения народ; за последния да научиш езика на завоевателя е компромис, дори предателство. Всъщност много са франджите, научили арабски, докато местните жители, с изключение на някои християни, остават невъзприемчиви към езиците на западните рицари.
Бихме могли да цитираме и други примери, защото във всички области на живота франджите учат от арабите, било то в Сирия, Испания или Сицилия. И наученото се оказва необходимо за по-нататъшната им експанзия. Наследството на гръцката цивилизация нямаше да бъде предадено на Западна Европа, ако не бяха арабите, преводачи и продължители. В медицината, астрономията, химията, географията, математиката, архитектурата франджите извличат знания от арабските книги, които асимилират, имитират и след това надминават. Колко думи все още свидетелстват за това: зенит, надир, азимут, алгебра, алгоритъм или дори обикновената дума „цифра“. В областта на промишлеността европейците първо заимстват и едва след това усъвършенстват използваните от арабите способи за производство на хартия, обработка на кожа, работа с текстил, дестилиране на алкохол и получаване на захар — впрочем и последните две думи са заети от арабски. Не можем да забравим и колко много се обогатява европейското селско стопанство от допира си с Изтока: кайсии, патладжани, „ешалот“ (червен лук), портокали, дини4… Списъкът на „арабските“ думи е безкраен.
Докато за Западна Европа епохата на кръстоносните походи е начало на истинска революция, едновременно стопанска и културна, на Изток свещените войни отприщват упадък и мракобесие, продължили векове наред. Обсаден от всички страни, мюсюлманският свят се сгушва в себе. Става зиморничав, недоверчив, нетолерантен, безплоден — все качества, които се задълбочават колкото по-напред върви планетарната еволюция, по отношение на която арабите се чувстват изолирани. Прогресът, това са вече другите. Модерността, това са другите. Трябвало ли е арабският свят да отстоява собственото си културно и верско своеобразие, отхвърляйки символизираната от Запада модерност? Не е ли трябвало, напротив, да поеме решително по пътя на модернизирането с риск да изгуби своеобразието си? Нито Иран, нито Турция, нито арабският свят са успели да решат тази дилема. И затова и днес още продължаваме да сме свидетели на едно понякога жестоко редуване на периоди на насилствено отваряне към Запада и периоди на краен интегризъм, характерен със силната си омраза към чужденците.
Едновременно заслепен и изплашен от тези франджи, които първоначално му се явяват като варвари, които той надвива, но които впоследствие успяват да покорят света, арабският свят не може да се реши да погледне на кръстоносните походи като на обикновен епизод от далечното минало. Често с почуда откриваме до каква степен поведението на арабите — и на мюсюлманите като цяло — по отношение на Запада си остава повлияно и днес още от събития, които би трябвало да са приключили преди седем века.
В навечерието на третото хилядолетие политическите и религиозни водачи на арабския свят постоянно споменават Саладин, падането на Ерусалим и освобождението му. Израел е оприличаван — в народните представи и дори в някои официални речи — на нова кръстоносна държава. От трите поделения на Армията за освобождение на Палестина едно все още носи името на Хитин, а друго — това на Айн Джалут. В епохата на своята слава президентът Насер бе редовно сравняван със Саладин, който, подобно на него, бе обединил Сирия и Египет — и дори Йемен! Що се отнася до Суец-ката експедиция през 1956 година, то тя бе възприета — подобно на тази от 1191 година — като кръстоносен поход, организиран от французи и англичани.