Вярно е, че приликите смущават. Как да не си спомним за президента Садат, когато слушаме как Сибт Ибн ал-Джауази изобличава пред народа на Дамаск „предателството“ на ал-Камел, господар на Кайро, осмелил се да признае суверенитета на врага над Свещения град? Как да отделим миналото от настоящето, когато говорим за борбата между Дамаск и Ерусалим кой да контролира Голан или Бекаа? Как да не се замислим, когато четем размишленията на Усама за военното превъзходство на нашествениците?
В един мюсюлмански свят, изложен на постоянни агресии, не може да не се зароди чувство за преследване, придобило у някои фанатици формата на опасна натрапчива мисъл. Не видяхме ли на 13 май 1981 година турчинът Мехмед Али Агджа да стреля срещу папата, след като бе обяснил в едно писмо: Реших да убия Йоан-Павел II, върховен предводител на кръстоносците. Като оставим настрана личната постъпка, видно е, че Арабският Изток продължава да вижда в лицето на Запада свой естествен враг Всяко враждебно действие срещу него, било то политическо военно или петролно, е само законно възмездие. И няма никакво съмнение, че пукнатината между тези два свята датира от времето на кръстоносните походи, възприети и възприемани от арабите като насилие.
БЕЛЕЖКИ И ИЗВОРИ
За две години работа върху кръстоносните походи човек попада на много произведения и автори. Прелистени накратко или многократно препрочитани, всяко от тях упражнява своето въздействие върху извършваната работа. Макар и всички те да заслужават да бъдат споменати, целта на настоящата книга налага да се направи подбор. Защото смятаме, че читателят ще потърси в нея не изчерпателна библиография на кръстоносните походи, а сведения, които да му позволят да придобие по-пълна представа за „другата версия“.
Три вида произведения ще намерят място в настоящите бележки. На първо място, разбира се, тези на арабските историци и летописци, оставили ни свидетелства за франкското нашествие. Ще ги цитираме глава след глава, винаги, когато споменаваме имената на техните автори, ще даваме сведения за оригиналното произведение, на което се базираме, както и за съществуващите преводи на френски език. Нека още тук да отбележим превъзходния сборник от текстове, събрани от италианския ориенталист Франческо Габриели, публикуван на френски език под заглавието Арабски хроники за кръстоносните походи, изд. Синдбад, Париж, 1977 г.
Вторият вид произведения са свързани със средновековната арабска и мюсюлманска история, що се отнася до взаимоотношенията й със Запада. Ще споменем измежду тях следните:
Е. Ащор, Обществена и стопанска история на Близкия Изток през Средновековието, изд. Колинс, Лондон, 1976 г.
К. Коен, Мюсюлманските народи в средновековната история, издание на Френския институт в Дамаск, 1977 г.
М. Ходжсън, Ислямската авантюра, издание на Чикагския университет, 1974 г.
Р. Палм, Знамената на Пророка, изд. Жан-Клод Латес, Париж, 1981 г.
Дж. Дж. Саундърс, История на средновековния ислям, изд. РКП, Лондон, 1965 г.
Ж. Соваже, Увод в историята на мюсюлманския Изток, изд. Адриен-Мезонньов, Париж, 1961 г.
Дж. Шахт, Ислямското наследство, издание на Оксфордския университет, 1974 г.
Е. Сиван, Ислямът и кръстоносният поход, изд. Адриен-Мезонньов, Париж, 1968 г.
Х. Монтгомъри Уат, Влиянието на исляма върху Средновековна Европа, изд. Гьотнер, Париж, 1974 г.
Третият вид произведения са свързани с историческите преразкази, подробни или частични, на кръстоносните походи. От само себе си се разбира, че ни бе необходимо да ги прегледаме, за да обединим разкъсаните арабски свидетелства в последователен разказ, обхващащ два века франкски завоевания. Ще ги споменаваме многократно в настоящите бележки. Нека още сега да отбележим два класически труда: История на кръстоносните походи и франкското Ерусалимско кралство от Рене Грусе, в три тома, изд. Плон, Париж, 1934–36 г., и История на кръстоносните походи на Стивън Рънсиман, също в три тома, издание на Кеймбриджкия университет, 1951–54 г.
Арабските историци не са на единно мнение дали речта, която цитираме, е действително на ал-Харауи. Според дамаския летописец Сибт Ибн ал-Джауази (вж Глава XII) тези думи са произнесени от кадията. Историкът Ибн ал-Атир (вж Глава II) твърди, че те принадлежат на поета ал-Абиуарди, очевидно вдъхновен от воплите на ал-Харауи. Във всеки случай няма никакво съмнение относно тяхното съдържание — цитираните думи съответстват напълно на посланието, което водената от кадията делегация е искала да предаде на халифския двор.