Тръгнал от Валенсия, в мюсюлманска Испания, Ибн Джубайр (1144–1217) пътува из Ориента между 1182 и 1185 година. Той отбелязва своите наблюдения в една книга, която може да се прочете и на френски език (изд. Гьотнер, Париж, 1953–56 г). Оригиналният текст е преиздаден на арабски от издателство Садер, Бейрут, през 1980 г.
Роден и починал в Дамаск, Ибн ал-Каланиси (1073–1160) е заемал висши административни длъжности в града. Оставил ни е един летопис, озаглавен Зайл Тарих Димашк, който може да бъде прочетен единствено в оригиналното издание от 1908 г. На френски език излезе част от него под заглавието Дамаск от 1075 до 1154 година, издание на Френския институт в Дамаск и издателство Адриен-Мезонньов, Париж (1952 г).
„През онази година“ в цитата от Ибн ал-Каланиси означава година 490 от егира. Всички арабски летописци и историци, съвременници на епохата, използват, с малки изключения, един и същ начин на изложение: те изреждат обикновено без ред събитията, станали в дадена година, а след това преминават към следващата.
С думата рум — в единствено число руми — през XX век в някои арабски страни наричат понякога не просто гърците, а всички жители на Запада.
Думата емир — ал-амир — първоначално означавала „който ръководи“. Амир ал-муминин е князът или повелителят на правоверните. Емирите във войската са нещо като висши офицери. Амир ал-джуюш е върховният военачалник на войските, а амир ал-бахр командва флотата — дума, заета от западните пришълци в съкратен вид — „адмирал“.
Произходът на Селджукидите е забулен в тъмнина. Основателят на клана, Селджук, е имал двама синове на име Михаил и Израил, което дава основание да се мисли, че династията, обединила мюсюлманския Изток, е имала християнски или еврейски произход. След помохамеданчването си Селджукидите променят някои от имената си — например Израил става Арслан.
Песента на цар Данишменд е публикувана през 1960 г. в оригинал и превод от Френския археологически институт в Истанбул.
Основното произведение на Ибн ал-Атир (110–1233), Съвършена история, (Ал-Камел фит-Тарих), съществува на френски само в откъслечни преводи главно в Сборник на историците на кръстоносните походи, издаван в Париж между 1841 и 1906 година от Академията за надписи и литература. Арабският текст на произведението, в 13 тома, бе преиздаден през 1979 г. от издателство Садер, Бейрут. За франкските завоевания се говори, между другото, в т. 10, 11 и 12.
За сектата на асасините вж Глава V.
Цитатът за нефта е от книгата Пътешествия на Ибн Джубайр (стр. 268 във френското издание и стр. 209 в арабското издание).
За Антиохия и областта й може да се прочете повече в книгата на К. Коен Северна Сирия от епохата на кръстоносните походи и франкското Антиохийско княжество, изд. Гьотнер, Париж, 1940 г.
Във франкските хроники от онова време разказите, свидетелстващи за прояви на човекоядство всред франкските войски в Маарра през 1098 година, са много и съвпадат помежду си. До средата на XIX век те могат да бъдат прочетени в подробности и у европейските историци. Например в труда на Мишо История на кръстоносните походи, публикуван през 1817–1822 г. (вж том 1, стр. 357 и 577), както и в Библиография на кръстоносните походи (стр. 48, 76, 183, 248). През XX век, напротив, подобни разкази по принцип се избягват. Цивилизаторската мисия задължава!? Грусе изобщо не споменава за тях в трите тома на своята История. Рънсиман се задоволява с една алюзия: „Настана глад… човекоядството изглеждаше единствено решение“ (цит. съч., т. 1, стр. 261).
За тафурите вж Ж. Прауер, История на франкското Ерусалимско кралство, издание на Националния център за научни изследвания в Париж, 1975 г. (т. 1, стр. 216).
За Усама Ибн Мункиз вж Глава VII.
За произхода на наименованието Рицарския Крак вж Пол Дешан, Топономастика на Светите земи от епохата на кръстоносните походи, изд. Гьотнер, Париж, 1955 г.
Франджите ще намерят писмото на василевса в шатрата на ал-Афдал след битката при Аскалон през август 1099 г.
За удивителното минало на Нахр ел-Калб вж П. Хити, Тарих Любнан, изд. Асакафа, Бейрут, 1978 г.
След завръщането си в Европа Боемунд ще се опита да нахлуе във Византийската империя. За да отблъсне атаката, Алексий ще помоли Килидж Арслан да му изпрати подкрепления. Победен и пленен, Боемунд ще бъде принуден да признае чрез договор правата на румите над Антиохия. Това унижение ще го принуди повече никога да не стъпи на Изток.