За обсадените започва жестоко мъчение. Стигат дотам, че пият кръвта на конете и собствената си урина. Човек може да ги види как през онези първи дни на октомври гледат отчаяно към небето в очакване на няколко капки дъжд. Напразно. Само след седмица водачът на експедицията, рицарят Реналд, е готов да капитулира при условие, че животът му бъде запазен. Килидж Арслан, който настоява франджите публично да се откажат от вярата си, не се изненадва, когато Реналд заявява, че е готов не само да приеме исляма, но и да се бие на страната на турците срещу собствените си другари. Мнозина от приближените му, приели същите условия, са изпратени в пленничество в градовете на Сирия и Средна Азия. Останалите са посечени.
Младият султан е горд с подвига си, но не губи разсъдък. Дава отдих на хората си за традиционната подялба на плячката и още на следващия ден ги призовава към ред. Франджите са загубили близо шест хиляди души, но остават шест пъти повече и именно сега или никога е моментът да се отърват от тях. За да успее, той прибягва до хитрост: Изпраща шпиони гърци в лагера Цивитот, за да съобщят, че хората на Реналд са в отлично състояние, че са успели да превземат дори Никея и че са твърдо решени да не делят богатствата й със своите едноверци. През това време турската армия приготвя огромна засада.
Грижливо разпространените слухове предизвикват очакваното брожение в лагера Цивитот. Хората се трупат, проклинат Реналд и воините му и решават незабавно да тръгнат, за да участват в разграбването на Никея. Но ето че изведнъж, незнайно как, един оцелял от похода към Ксери-гордон пристига и разкрива истината за съдбата на другарите си. Шпионите на Килидж Арслан мислят, че мисията им е провалена, защото най-мъдрите сред франджите настояват за спокойствие. Но едва отминал моментът на униние, възбудата се завръща. Тълпата се вълнува и крещи, иска да тръгне незабавно вече не за да участва в грабежа, а за да „отмъсти за мъчениците“. Колебаещите се са наречени страхливци. Накрая най-разярените успяват да се наложат и тръгването е определено за сутринта. Шпионите на султана, чиято хитрост е разкрита, но целта е постигната, тържествуват. Те изпращат съобщение на господаря си да се готви за бой.
Призори на 21 октомври 1096 година западните пришълци напускат лагера си. Килидж Арслан е наблизо. Прекарал е нощта на хълмовете край Цивитот. Хората му са по местата си, добре прикрити. Самият той, от мястото, където се намира, вижда в далечината франкската колона, обгърната от облак прах. Няколкостотин рицари, повечето от които без доспехи, вървят начело, следвани от безредна тълпа пешаци. Изминал е по-малко от час откакто са тръгнали, а султанът вече чува приближаващия грохот. Изгрялото зад гърба му слънце ги удря право в лицето. Затаявайки дъх, Килидж Арслан дава знак на емирите си да бъдат готови. Настава съдбовният миг. Едва доловим жест, няколко заповеди, промълвени тук-там, и ето че стрелците бавно обтягат лъковете си. Внезапно хиляди стрели изсвистяват пронизително като една. Повечето рицари се строполяват в първите минути. След тях са пометени и пешаците.
Когато започва ръкопашният бой, франджите са вече обърнати в бяг. Последните се втурват обратно към лагера, където неучаствалите в битката едва стават от сън. Стар свещеник отслужва утринна молитва, няколко жени приготвят храна. Пристигането на бегълците, следвани по петите от турците, всява смут. Франджите се разбягват на всички страни. Едни, опитали се да стигнат до близките горички, са бързо застигнати. Други, по-находчиви, се барикадират в една изоставена крепост, чието предимство е, че опира досами морето. Като не желае да рискува излишно, султанът се отказва от мисълта за обсада. Византийската флота, своевременно известена, пристига, за да ги отведе. Две-три хиляди души се спасяват така. Петър Пустинника, който от няколко дни е в Константинопол, също оцелява. Но сподвижниците му не са така късметлии. Най-младите жени са отвлечени от конниците на султана, за да бъдат раздадени на емирите или продадени на тържищата за роби. Неколцина младежи са сполетени от същата участ. Останалите франджи, на брой около двадесет хиляди, са избити.
Килидж Арслан ликува. Току-що е разгромил страшната франкска армия, а собствените му загуби са незначителни. Като съзерцава огромната плячка, струпана в нозете му, той има чувството, че изживява най-хубавата си победа.
Но рядко в историята една победа се оказва толкова скъпа за победителите.