Взех решение и извадих от чантичката предмета за размяна. Повдигнах го достатъчни, за да може да го види мъжът от музея, като се опитвах да спра треперенето на ръката си. И най-вече се опитвах да се убедя, че мога да се откажа от него.
Мъжът се усмихна и ми кимна.
— Да — каза той. — Това вече струва нещо. Но желанието ти… ще са нужни дни, даже седмици, за да се уреди.
— Разполагам само с тази вечер — казах аз.
Преди да добавя още нещо, мъжът взе предмета от дланта ми и я остави празна.
— Къде ще отидете след музея?
— В музикалната зала — казах аз.
— Провери под седалката си, когато си тръгвате — прошепна той. — Ще направя всичко по силите си.
Над нас светлините примигваха, после започнаха да изгасват. Мъжът също мигна, след което каза с безизразния глас, с който ме бе заговорил в началото:
— Затваряме. Трябва да си тръгвате.
Ксандър се наведе към мен, докато музиката изпълваше залата.
— Получи ли това, което искаше? — попита той с дълбок и тих глас, а топлият му дъх се плъзна по шията ми.
От другата му страна Служителят седеше спокойно и се взираше пред себе си, като потупваше с пръсти по облегалката на стола, отмервайки такта на музиката.
— Все още не знам — отвърнах аз. Архивистът беше казал да погледна под стола си на тръгване, не по-рано, но въпреки това се изкушавах да го направя още сега. — Благодаря ти, че ми помогна.
— Винаги можеш да разчиташ на мен — каза Ксандър.
— Знам — казах аз.
Спомних си подаръците, които ми беше дал: копието на картината, сините таблетки, подредени стриктно в редички в отделенията си. Дори компасът, подаръкът ми от Кай, осъзнах в един момент, бе спасен от Ксандър за мен — в онзи ден в стария ни квартал, когато Служителите иззеха всичките ни артефакти.
— Но ти не знаеш всичко за мен — продължи той. Лукава усмивка пробяга по лицето му.
Погледнах надолу към ръката му, обвила моята, към палеца му, плъзгащ се леко по кожата ми, и после отново вдигнах глава към него. Въпреки че продължаваше да се усмихва, сега в очите му имаше и някакво неразгадаемо, сериозно изражение.
— Не — съгласих се аз. — Не знам.
Седяхме там хванати ръка. Музиката на Обществото звучеше над нас, без да спира, но мислите ни си бяха само наши.
Когато се изправих, небрежно пъхнах ръка под стола си. Там имаше нещо — сгънат лист хартия — и когато го дръпнах, се отлепи много лесно. Искаше ми се да го погледна сега, но го пъхнах бързо в джоба си, чудейки се какво съм получила, за какво бях изтъргувала нещо, което толкова ценях.
Служителят ни изпроводи до главната зала на лагера. Когато влязохме вътре, той се огледа наоколо — към дългите редици е маси и единствения жужащ портал, и когато погледна обратно към мен, в очите му имаше изражение, което ми заприлича на съжаление. Повдигнах гордо брадичка.
— Имате десет минути — каза той. Гласът му звучеше по рязко от преди. Може би защото вече бяхме в лагера. Извади скенера си и кимна на жената Офицер, която чакаше да ме отведе обратно в спалното ми помещение.
С Ксандър си поехме едновременно дъх и после се разсмяхме, звукът ми хареса, смехът ни отекна из почти празната зала.
— Какво гледа толкова дълго в музея? — попитах Ксандър, като посочих с глава към Служителя.
— Експозиция, свързана с историята на Подбора — каза тихо той. Погледна ме настоятелно, сякаш в думите му имаше някакъв по-особен смисъл, който трябваше да разбера. Не бях обърнала достатъчно внимание на Служителя.
— Девет минути — обади се младият мъж в този миг, без да поглежда към нас.
— Все още не мога да повярвам, че са ти разрешили да дойдеш — казах аз. — Толкова се радвам, че са го направили.
— Моментът беше идеален — отвърна Ксандър. — Напускам Ория. Просто минавах през Тана на път към провинция Камас.
— Какво? — примигнах от изненада.
Камас беше една от Граничните провинции, точно на границата с Външните територии. Чувствах се странно замаяна. Обичах да гледам звездите, но никога не се научих да ги разгадавам, да се ориентирам по тях. Бележех пътя си по хората: Ксандър, точка на картата; родителите ми, друга точка; Кай, крайната цел. Щом Ксандър се движеше, географията на всичко, на целия ми живот се променяше.
— Получих окончателното си работно назначение — продължи той. — В Централ, главния град на Обществото. Също като теб. Но началниците ми искат преди това да натрупам опит в Граничните провинции.