Когато излязох извън пещерата, небето ме заслепи. Заслоних очи с ръка, както правеше Кай, и когато я свалих след миг, си помислих, че пръстите ми бяха оставили отпечатъци — следи от черни вълнисти линии, белязали небето. После „следите“ мръднаха и промениха посоката си и видях, че това не бяха отпечатъците на пръстите ми, а виещи се ята птици, миниатюрни, летящи високо и надалече. И се присмях на себе си, защото бях помислила, че мога да докосна небето.
Когато се обърнах, за да събудя останалите, дъхът ми спря.
Докато бяхме спали, той беше рисувал. С нежни леки черти, с припрени движения, които си личаха по падналите на места капки боя.
Бе покрил задната част на пещерата със звездни реки. Бе нарисувал свят от скали, дървета и хълмове. Имаше и река, един мъртвец до брега й и един жив човек, оставящ следи по пръстта, един гроб, отбелязан с камък във формата на риба, чиито люспи не можеха да отразяват светлината.
В центъра бе поставил родителите си.
Кай беше рисувал в мрака, без да вижда ясно какво прави. Сцените се преливаха една в друга, понякога цветовете бяха странни. Зелено небе, сини камъни. Там бях и аз облечена в дълга красива рокля.
Но тя беше червена.
45.
Кай
Слънцето, което грееше над лодката, я беше напекло и повърхността й почти не можеше да се пипне. Ръцете ми станаха червени от топлината и се надявах Касия да не ги забележи. Не исках повече да си мисли за деня, в който ме бе разпределила и изпратила тук. Стореното бе сторено. Трябваше да продължим напред.
Надявах се, че и тя се чувства по този начин, но не я бях питал. Отначало, защото не можех — всички вървяхме един зад друг по тясната пътека и останалите щяха да чуят, а после вече бях прекалено уморен, за да изрека въобще някакви думи. Касия, Инди и Илай ни помагаха, като носеха раниците ни, но мускулите на ръцете все така ме боляха и пареха отвътре.
Слънцето постепенно се скри и на хоризонта се събраха облаци.
Не знаех кое ще бъде по-добро за нас — странната за сезона жега или обичайният дъжд. Дъждът щеше да затрудни придвижването ни, но пък щеше да прикрие следите ни. Вървяхме в стройна колона, плътно един до друг, за да си помагаме. Правех всичко възможно, за да съм сигурен, че Касия е добре и на безопасно място. Затова мъкнехме и проклетата лодка.
Понякога тя беше полезна и върху сушата — когато пътеката беше прекалено кална и потъвахме в меката пръст, поставяхме лодката на земята, влизахме вътре и се плъзгахме с нея. Тя оставяше дълга тясна следа. Ако не бях толкова уморен, щях да се усмихна. Какво ли щяха да си помислят хората от Обществото, ако видеха тези отпечатъци? Че някакъв странен гигант е слязъл от небето, вдигнал ни е и е излязъл с нас от Разлома!
Тази вечер трябваше да лагеруваме. Тогава щях да говоря с нея. През нощта щях да знам какво да й кажа. Сега бях прекалено изтощен, за да мисля за нещо, което трябваше да поправи всичко между нас.
Правехме последно усилие за този ден. Никой не си почиваше. Всички бутахме, влачехме и вървяхме напред, открадвайки понякога секунда-две, за да отпием глътка вода и да хапнем по няколко залъка хляб. Бяхме стигнали почти до ръба на Разлома, когато светлината премина в сумрак и дъждът заваля.
Хънтър спря и пусна своя край на лодката на земята. Аз направих същото. Той погледна към каньона зад нас.
— Трябва да продължим — каза решително.
— Но вече е почти тъмно — оплака се Илай.
Хънтър поклати глава.
— Нямаме време. Когато открият какво е станало в Галерията, нищо няма да им попречи да слязат в Разлома. А ако имат минипортове? Ще съобщят на хората си да ни пресекат пътя през равнината.
— Къде е нашият минипорт? — попитах аз.
— Хвърлих го в реката, преди да напуснем града — каза Касия.
Инди си пое шумно дъх.
— Добре — каза фермерът. — Не искаме да носим нещо, по което могат да ни проследят.
Илай потрепери.
— Ще можеш ли да продължиш? — попита го Касия притеснено.
— Така мисля — отвърна момчето и ме погледна. — Смяташ ли, че се налага?
— Да казах аз.
— Имаме и челници, с които да си светим — добави Инди.
— Да вървим — каза Касия и ни помогна да вдигнем лодката на раменете си.
Запътихме се към брега на реката, бързайки колкото ни беше по силите. Усещах изхвърлените от реката камъни под краката си. Чудех се дали някой от тях не беше рибата, която бях издялал за гроба на Вик. В тъмнината всичко изглеждаше различно и не бях сигурен къде точно лежеше той.