49.
Кай
Когато я притеглих към себе си, усетих, че тя отвръща с желание на прегръдката ми, топла, копнееща… После обаче трепна леко и се отдръпна.
— Съжалявам — каза, — забравих нещо.
Извади малка стъклена тръбичка от дрехите си. Забеляза шока, изписан на лицето ми, и побърза да обясни:
— Не можах да устоя.
Протегна я към мен, за да я видя и да разбера сам. Тръбичката блестеше на светлината от челниците и очите ми трябваше да привикнат, преди да прочета името: Рейес, Самуел. Дядо й.
— Взех я, когато всички гледахте към Хънтър, след като той счупи първата стъкленица.
— Илай също открадна една — казах аз. — Даде я на мен.
— Чия проба е взел? — попита Касия.
Погледнах към Инди. Можеше да отблъсне лодката от брега и да отплава без Касия. Но не го направи и знаех, че няма да го стори. Не и този път. Ако някой искаше да отиде там, където Касия желаеше да стигне, нямаше да намери по-добър лоцман от Инди. Тя щеше да носи раницата ти, щеше да те преведе през бурните места на реката. Инди ни обърна гръб и остана съвършено неподвижна под дърветата близо до лодката.
— На Вик — казах на Касия.
Отначало се изненадах, че Илай не е взел пробата на родителите си, а после си спомних, че техните едва ли щяха да бъдат там. Илай и семейството му бяха Отклонения от години. Статусът на Вик явно беше отнет наскоро, защото Обществото не бе имало време да заличи пробата му от хранилището в Галерията.
— Илай ти вярва — каза тя.
— Знам.
— Аз също ти вярвам. Какво ще правиш с нея?
— Ще я скрия, докато разбера кой и защо съхранява стъклениците с проби. Докато се убедя, че можем да се доверим на Бунта.
— А книгите, които взе от пещерата на фермерите?
— И тях също. Ще потърся подходящо място, докато следвам реката.
Замълчах за миг.
— Ако искаш, мога да скрия и твоите неща. Ще направя така, че някой ден със сигурност да си ги получиш отново.
— Няма ли да ти бъде прекалено тежко да носиш целия този товар? — попита тя.
— Не — казах аз.
Тя ми подаде стъклената тръбичка и бръкна в раницата си за колекцията от откъснати страници, които бе събрала от пещерата.
— А аз не написах нищо, нито една страничка — добави с тъжен глас. — Някои ден ще го направя.
После постави ръка на бузата ми.
— Останалата част от историята ти… Ще ми я разкажеш ли сега? Или когато те видя следващия път?
— Майка ми… — започнах аз. — Баща ми…
Затворих очи, опитвайки се да й обясня. Това, което говорех, нямаше никакъв смисъл. Беше просто поредица от думи… — Когато родителите ми умряха, аз не направих нищо. А толкова много исках. Толкова силно исках. Силно исках да направя…
— Нещо — довърши тя тихо.
Хвана ръката ми и я обърна, вгледа се в хаотичните белези, в боята и в калта, която дъждът още не беше измил.
— Прав си. Не можем да не правим нищо в живота си. Но, Кай, ти си направил нещо, когато родителите ти са умрели. Помня рисунката, която ми даде в Ория. Опитал си се да ги вдигнеш от земята, да ги отнесеш някъде.
— Не — казах с пресипнал от болка глас. — Аз ги оставих на земята и побягнах.
Тя обви ръце около мен и започна да шепне в ухото ми. Думи само за мен — поезията на „обичам те“, за да ме запази топъл сред този студ. С тях ме върна отново от пепелта и нищото към плътта и пулсиращата във вените ми кръв.
50.
Касия
Не си отивай нежно… — прошепнах му аз за последен път. Засега.
Кай се усмихна — не бях виждала тази му усмивка. Беше предизвикателна, дръзка, от онзи вид, който можеше да накара хората да го последват право в огъня, в потопа…
— Тук няма такава опасност — отвърна той.
Докоснах лицето му, прокарах пръсти по клепачите му, намерих устните му, срещнах ги с моите… Целунах го. Солта от сълзите му имаше вкус на море, на което не виждах брега.
Той изчезна, скри се сред дърветата, а аз бях в реката и вече не ни оставаше време.
— Прави каквото ти казвам — напомни ми Инди, пъхна гребло в ръцете ми и изкрещя, за да заглуши шума на водата, бушуваща край нас. — Ако кажа „ляво“, греби наляво; ако кажа „дясно“, загреби вдясно. Ако ти кажа да се наведеш, направи го.
Светлината от челника й ме заслепяваше и се зарадвах, когато тя се обърна напред. По лицето ми се стичаха сълзи — и от сбогуването, и от ослепителния лъч.
— Сега — извика Инди и двете избутахме лодката от брега. Останахме така, поклащайки се на място за миг, и после течението ни намери и ни понесе. — Добре — каза тя.