Случайни снежинки падаха по лицата ни, докато плавахме — малки бели парцали на светлината на нашите челници.
— Ако се преобърнем, остани близо до лодката — извика ми Инди, без да се обръща.
Тя можеше да вижда пред себе си на съвсем малко разстояние — колкото да направи едно движение, да вземе бързо решение; преценяваше информацията и сортираше по начин, както аз никога не бих могла, особено при тези условия, с брулещия в лицето й вятър, сияещата в сребристо вода и протягащите се от брега към нас черни клони. От самата река към нас се носеха заплашително изпочупени дървета.
Подражавах й, повтарях като сянка всяко нейно движение и замах. Чудех се как въобще Обществото бе успяло да я хване онзи ден в океана. Тя беше Лоцман в тази река тази нощ.
Часове или минути минаваха, това нямаше значение — бяха важни само завоите на реката и промяната в течението, виковете, с които Инди ми даваше указания, и греблата, хвърлящи пръски вода, докато ги прехвърляхме от едната на другата страна.
Вдигнах глава само веднъж, защото усетих, че над мен нещо се случва; нощта си отиваше, беше настъпила онази част на утрото, когато всичко все още бе черно, но това черно сякаш се протриваше по краищата. И тогава изпуснах момента, в който Инди ми извика да прехвърля греблото вдясно, и се преобърнахме.
Студена мрачна вода, отровена от сферите на Обществото, ме заля цялата. Не виждах нищо и чувствах всичко — ледената смразяваща вода, плавеите, които ме блъскаха от всички страни. Това беше мигът на моята смърт. И после нещо друго ме удари по рамото.
Остани близо до лодката.
Пръстите ми задраскаха по корпуса й, намерих една от дръжките и се хванах за нея, издърпвайки се на повърхността. Водата имаше горчив вкус; изплюх я и се долепих съвсем плътно до гуменото дъно. Бях под лодката, от вътрешната й страна, захлупена от нея — хваната в капан, но и спасена в нещо като въздушен мехур. Нещо ме бе одраскало по крака. Лампата ми за глава беше изчезнала.
Беше като в пещерата — бях пленена жива.
— Ще се справиш — каза ми тогава Кай, но сега го нямаше тук.
Внезапно си спомних деня, в който го срещнах, деня край чистия син басейн, когато той и Ксандър се гмурнаха и изчезнаха за дълго под водата, но в крайна сметка изплуваха отгоре.
Къде е Инди?
Лодката се преобърна на една страна, водата беше спокойна. Заслепи ме ярка светлина. Инди буташе лодката, за да я изправи отново. Държеше се отстрани за нея и някак си все още беше с челника си.
— Тук е по-спокойно, има нещо като вир — каза тя сърдито. — Няма да трае много дълго. Махни се, ела до мен и бутай.
Изплувах изпод лодката. Водата бе черна и лъскава, с малки вълнички на места, едно широко равно пространство сред реката, сякаш отдолу някой го бе заградил и отделил.
— Държиш ли греблото си? — попита ме Инди и за моя изненада наистина го държах. — На три — каза тя и започна да отброява.
Преобърнахме лодката и се уловихме от двете и страни. Инди се метна бързо като риба вътре, хвана греблото ми и ме издърпа.
— Справи се — каза тя. — Помислих, че най-накрая съм се отървала от теб — засмя се тя и аз я последвах.
Двете се смяхме, докато лодката ни се блъсна в следващата по-голяма вълна и Инди изпищя диво и победоносно. Присъединих се към нея.
— Истинската опасност започва сега — каза тя, когато слънцето изгря, и аз знаех, че е права.
Реката все още бе бърза; можехме да виждаме по-добре, но и нас можеха да ни виждат, а и вече бяхме изтощени. Тежките тополи по брега се смениха с по-тънки, по-слабо прикриващи ни от погледи от въздуха дървета, издължени, сиво-зелени и окичени с бодли.
— Трябва да се придържаме близо до дърветата за прикритие — каза Инди, — но ако минем покрай тях прекалено бързо и се закачим за някой от тези бодли, с лодката ни е свършено.
Минахме покрай голяма изсъхнала топола с лющеща се кафеникава кора, която се разпадаше, уморена и съсипана след годините, в които дървото се бе опитвало да се закрепи на брега. Надявам се Хънтър и Илай да са в планините, помислих си аз, и че Кай успява да се скрие добре сред дърветата.
Тогава го чухме. Нещо над главите ни.
Без да си кажем и дума, и двете загребахме към брега. Инди се пресегна с греблото си към бодливите клони, но не успя да се закачи. Лодката се понесе по реката, а аз забих греблото си във водата, опитвайки се да я изтласкам назад. Корабът летеше все по-близко над нас. Инди се протегна и сграбчи бодливите клони с голата си ръка. Ахнах. Тя се държеше, а аз скочих на брега и избутах лодката. Чух дращенето на бодлите по гуменото и дъно. Моля те, не се пукай, помислих си аз. Инди се пусна, ръката й кървеше. И двете едва си поемахме дъх.