Подминаха ни. Не ни видяха.
— Сега с удоволствие бих взела една зелена таблетка, моля — каза Инди и аз се разсмях от облекчение.
Но таблетките ги нямаше, както и всичко останало, което имахме — бяха паднали във водата, когато лодката се преобърна. Инди бе завързала раниците ни за една от дръжките, но водата ги беше разкъсала, независимо от здравите й възли; някакви клони или дървета бяха прерязали въжето. Трябваше да сме благодарни, че не бяха разкъсали плътта ни или гумата на лодката.
След като се качихме отново вътре и потеглихме, продължихме да се придържаме до брега. Слънцето се издигаше все по-високо. Никой повече не прелетя над нас. Мислех си за втория компас, който губех — потънал някъде на дъното на реката като камък, какъвто е бил, преди Кай да го превърне в нещо много повече.
Дойде вечерта. Тръстиките по края на реката шепнеха и шумоляха от вятъра, а след като слънцето реши да си почине, във високото и красиво небе видях първата звезда. После забелязах светлина и на брега. Или по-скоро не на сушата, а във водата, която се простираше в мрака пред нас.
— Това — каза Инди — не е океанът.
Звездата примигна. Нещо мина над нея — или в небето, или във водата.
— Но е толкова огромно — казах аз. — Какво друго може да бъде?
— Езеро — отвърна Инди.
По повърхността на водата се разнесе странно жужене.
Беше лодка, идваща бързо към нас. Нямаше начин да обърнем, а и двете бяхме толкова уморени, че дори не направихме опит. Просто си седяхме там заедно, гладни, изтощени, всичко ни болеше, а лодката се люшкаше по леките вълни на реката, която ни влечеше напред.
— Надявам се, че са бунтовниците — каза Инди.
— Така би трябвало да е — отвърнах аз.
Внезапно, докато жуженето приближаваше все повече, тя ме сграбчи за ръката.
— Щях да избера синьо за роклята си. Щях да погледна право в очите на партньора си, независимо кой щеше да е той. Нямаше да се страхувам.
— Знам.
Инди кимна и се обърна отново, за да посрещне това, което идваше към нас. Седеше с изпъната стойка. Представих си как синята коприна — същият цвят като роклята на майка ми — искри и я обвива в сияние. Представих си я как стои до морето. Беше красива.
Всеки притежава някаква красота в себе си. Отначало забелязах само очите на Кай и сега все още бях влюбена в тях. Но любовта те кара да се вглеждаш в човека до себе си отново и отново, и отново. Забелязваш вените на горната страна на дланта му, начина, по който извива глава, походката му. Когато се влюбиш, си заслепен и виждаш любимия си като най-прекрасното същество, едно красиво цяло, съставено само от красиви и съвършени парченца. Но когато видиш избраника си поотделно, на части, като различни причини — защо ходи по този начин, защо затваря очите си така, тогава можеш да обикнеш тези части и това е истинската любов. Много по-сложна и много по-завършена.
Другата лодка приближаваше и вече можехме да видим хората вътре — носеха водонепропускливи костюми. Дали за да не се намокрят? Или защото знаеха, че водата е отровена? Обвих се инстинктивно с ръце и внезапно се почувствах заразена, въпреки че кожата ми не гореше, а и бяхме устояли на изкушението да пием директно от реката.
— Вдигни ръцете си нагоре — каза ми Инди. — Така ще видят, че не носим нищо опасно в себе си.
Постави греблото си на скута и повдигна ръце във въздуха. Жестът издаваше такава ранимост, беше толкова нетипичен за нея, че за момент само я загледах стреснато. Тя не изчака те да ни заговорят първи.
— Ние избягахме — провикна се високо. — Дойдохме да се присъединим към вас.
Тяхната лодка ни доближи съвсем. Погледнах ги, обвити в плътните им черни облекла — бяха деветима. Ние бяхме две.
Те също ни оглеждаха. Дали забелязаха палтата, дадени ни от Обществото, съсипаната ни лодка, празните ни ръце?
— Дойдохте да се присъедините към какво? — попита един от тях.
Инди не се поколеба нито за миг:
— Към Бунта.
51.
Кай
Тичах. Спях. Ядях малко. Пиех от манерките. Когато някоя се изпразнеше, я захвърлях. Нямаше смисъл да я пълня със заразена вода. Тичах отново. Спусках се по брега на реката, придържайки се до дърветата, когато можех.