— Защо? — попитах тихо.
Гласът на Ксандър бе спокоен, овладян:
— Има неща, които трябва да знам за своята работа, а няма къде другаде да ги науча.
— И после ще се върнеш в Централ — казах аз.
Мисълта за Ксандър там ми се струваше съвсем логична и правилна. Разбира се, че ще бъде част от живота в столицата на Обществото. Разбира се, че отговорните хора са забелязали потенциала му и ще искат да бъде при тях.
— Ти наистина заминаваш.
По лицето му за миг премина изражение, приличащо на гняв.
— Имаш ли представа какво е чувството да те напуснат?
— Разбира се, че имам — застинах на място.
— Не — продължи той. — Не както Кай те напусна. Той не искаше да го прави. Знаеш ли какво е някой да избере да те напусне?
— Не съм избрала да те изоставя. Семейството ми бе изселено, преместено другаде…
Ксандър въздъхна.
— Все още не разбираш. Ти ме изостави още преди да ви заповядат да напуснете Ория.
Погледна към Служителя и после отново към мен. Сините му очи бяха много сериозни. Беше се променил, откакто се бяхме видели последния път. Сега беше по-суров, по-предпазлив. Повече като Кай.
Вече знаех какво има предвид под моето „напускане“. За Ксандър аз си бях тръгнала от него в мига, в който избрах Кай.
Той погледна към все още притиснатите ни една в друга длани. Погледът ми проследи неговия. Ръцете му бяха силни, с груби кокалчета. Не можеше да пише с тях, но бяха бързи, ловки и уверени с картите и във всички игри. Макар този физически контакт да не беше с Кай, все пак беше с някого, когото обичах. Стиснах го с ярост, сякаш нямаше да го пусна никога вече. Част от мен наистина искаше това да бъде така.
Внезапно ми се стори, че въздухът в главната зала захладня, и потръпнах. Как можеше да се нарече този сезон — късна есен? Или пък ранна зима? Не знаех. С допълнителните си реколти и новите видове земеделски култури Обществото бе заличило границата между сезоните, между времето за засаждане и прибиране на реколтата и между онези периоди, в които просто трябва да оставиш нещата да отлежат на спокойствие. Ксандър отдръпна ръцете си и се наведе към мен, като ме погледна право в очите. Улових се, че се взирам в устните му и си спомням за целувката ни там, в Квартала. Тази сладка невинна целувка, преди всичко да се промени. Сигурно сега щяхме да се целунем по различен начин.
Наведен над мен, той проговори съвсем тихо и шепотът му погали като лек бриз ключицата ми:
— Все още ли искаш да отидеш във Външните провинции, за да го намериш?
— Да — прошепнах аз в отговор.
Служителят се провикна и ни съобщи колко време ни остава. Само две-три минути. Ксандър се усмихна насила и се опита да прозвучи ведро на раздяла.
— Наистина го искаш? Искаш Кай, независимо на каква цена?
Почти си представях думите, които Служителят отбелязваше в миниатюрния си скенер. Женската партньорка демонстрира известно вълнение, очевидно свързано с информацията, дадена й от подбрания й партньор за неговото назначение в Камас. Мъжкият индивид се опитва да я утеши.
— Не — казах аз. — Не на всяка цена.
Ксандър затаи дъх.
— Къде тогава ще поставиш границата? От какво не си готова да се откажеш?
Преглътнах.
— От семейството си.
— Но нямаше нищо против да се откажеш от мен — каза той.
Челюстта му се стегна и очите му се извърнаха встрани.
Погледни към мен, помислих си аз. Не знаеш ли, че те обичам? Че си най-добрият ми приятел от години? Че все още се чувствам подбрана за теб по един определен начин?
— Не съм се отказала от теб — казах тихо. — Не съм. Виж.
И тогава рискувах. Отворих чантичката си и му показах това, което бе останало вътре. Пликът със сините таблетки. Въпреки че той ми ги беше дал, за да намеря Кай, това все още беше подаръкът на Ксандър.
Очите му се разшириха от изненада.
— Разменила си компаса на Кай?
— Да — отвърнах аз.
Той се усмихна и в изражението му видях изумление, детинско лукавство и щастие, смесени в едно. Бях го изненадала. Както и самата себе си. Обичах Ксандър по начин, който беше много по-сложен, отколкото очаквах.
Но сега трябваше да открия Кай, не него.
— Време е — провикна се Служителят.
Офицерът погледна към мен подканващо.
— Сбогом — казах на Ксандър с пресипнал глас.
— Не мисля, че е сбогом — отвърна той и се наведе да ме целуне така, както аз го бях целунала по-рано, почти до устните. Ако някой от нас помръднеше малко, всичко можеше да се промени.