Само едно-единствено нещо не можех да показвам — отчаяние. Така че макар нощта вече да се спускаше, а аз все още да не бях намерил това, което търсех, не позволявах никакво безпокойство да се появи на лицето ми.
И тогава най-накрая видях човек, който ми се стори подходящ.
Касия не обичаше да оценява и да сортира хора. Аз се справях много добре с това и се притеснявах, че започва да ми харесва даже прекалено. Бях наследил този талант от баща си. Само една или две погрешни стъпки и дарбата щеше да стане по-скоро пречка, а не предимство.
И все пак трябваше да рискувам. Исках Касия да получи тези документи, за да може да търгува с тях в Обществото. Може би щеше да има нужда от такава ценна стока.
— Здравей — казах аз.
Мъжът още не си събираше багажа — значи явно трябваше да остане до края, но не беше и с чак толкова висок ранг, че да присъства на късната среща на хората, които вземаха решения за стратегията на Бунта. Човек, който успяваше да бъде полезен и компетентен, но не и да се набива на очи. Идеалната позиция за някой, който е — или е бил — архивист.
— Здравей — отвърна той; изражението му беше спокойно и любезно, гласът — приятен.
— Бих искал да чуя нещо повече за славната история на Бунта — казах аз.
Той успя да прикрие изненадата си, но не достатъчно бързо. И беше умен. Знаеше, че съм забелязал.
— Вече не съм архивист — каза той. — Сега съм част от Бунта. Не търгувам.
— Може би поне още веднъж ще го направиш — казах аз.
Мъжът не бе достатъчно силен, за да устои.
— Какво имаш? — попита, оглеждайки се почти незабележимо наоколо.
— Документи от вътрешността на Разлома — казах аз. Стори ми се, че видях как очите му блеснаха за миг. — Намират се наблизо. Ще ти кажа как да ги намериш и после трябва да ги занесеш на момиче на име Касия Ренес, която току-що бе изпратена в Централ.
— А моето възнаграждение?
— Ти избери — казах аз. Никой истински търговец или архивист не можеше да устои на такова заплащане. — Което си избереш, е твое. Но знам какво има там и ще разбера, ако вземеш повече от един документ. Тогава ще се обърна към ръководството на Бунта.
— Архивистите са честни при размяната — каза той. Това е част от нашия закон.
— Знам — отвърнах аз. — Но ти ми каза, че вече не си архивист.
Мъжът се усмихна.
— Можеш да си мислиш, че си напуснал тази работа, но тя никога не те напуска.
Заради срещата си с архивиста закъснях и не успях да се сбогувам с Инди. Въздушният кораб, на който беше тя, тъкмо се отлепваше от земята заедно с последните отблясъци на слънчевата светлина и когато се издигна във въздуха, видях, че дъното му е обгорено и повредено. Сякаш се бе опитал да се приземи някъде, където не е бил желан, и го бяха подпалили отдолу. Оръжията на примамките не можеха да причинят такива щети. Мисля, че това бе един от корабите, които фермерите се бяха опитали да свалят.
— Какво е станало с този кораб? — попитах човека, който стоеше до мен.
— Не знам — отговори той. — Отлетя оттук преди няколко нощи и се върна така.
Мъжът сви рамене.
— Ти си нов, нали? Ще научиш, че трябва да си запознат само с твоето назначение. Така е по-безопасно за всички ни, ако ни хванат.
Вярно беше. И дори да бях прав за начина, по който корабът бе пострадал, пак можеше да има и някакъв друг фактор, за който не съм помислил. Може би бунтовниците бяха дошли да помогнат на фермерите, но те бяха решили, че корабите са на Обществото.
А може би не.
Единственият начин да разбера истината беше да поживея достатъчно сред тези хора.
Архивистът ме намери няколко часа по-късно, тъкмо когато се канех да си тръгвам. Отдръпнах се настрани от групата си, за да мога да поговоря с него.
— Потвърдено е — каза той. — Тя вече е в Централ. Ще задействам размяната незабавно.
— Добре — отвърнах аз. Касия беше в безопасност. Казаха, че ще я върнат, и го направиха. Точка за Бунта. — Имахте ли някакви проблеми?
— Никакви — каза мъжът. После ми подаде камъка, с който бях отбелязал мястото, където зарових документите, и върху който бях надраскал своите линийки. — Стори ми се жалко да оставиш такова нещо, макар да знам, че не можеш да го вземеш със себе си.
Бунтовниците имаха същите правила като Обществото — никакви излишни вещи.
— Красиво е.
— Благодаря — казах аз.
— Не са много хората, които могат да пишат букви като теб.