5.
Кай
С Вик вдигнахме едно от телата и го отнесохме до гроба. Казах на глас думите, както правех вече над всеки мъртвец:
Не виждах какво повече може да има. Как нещо от тези тела може да оцелее, след като те умират толкова лесно и се разлагат така бързо. И все пак част от мен искаше да вярва, че приливът на смъртта ще ги отнесе на някакво друго място след всичко това. Че наистина има някой, когото да видят, когато стигнат до края. Тази част от мен произнасяше думите над мъртъвците, макар да знаех, че те не чуват нито една от тях.
— Защо го казваш всеки път? — попита ме Вик.
— Харесва ми как звучи.
Вик чакаше. Искаше да кажа още нещо, но аз не желаех.
— Поне знаеш ли какво означава това? — попита ме накрая.
— Смисълът е да се надяваш на повече — отвърнах с нежелание. — Част е от стихотворение отпреди Обществото.
Не е част от стихотворението, което бяхме споделили с Касия. Не исках да изговарям онези думи, преди да мога да ги кажа отново на нея. Това беше част от другото стихотворение, което също бе намерила в своя артефакт — подарък от дядо й, когато го отвори онзи ден в гората.
Тя не знаеше, че и аз съм там. Стоях и я гледах как чете листчето хартия. Видях как устните й оформят думите на стихотворение, което не знаех, и после на друго, което познавах. Когато осъзнах, че чете това за Лоцмана, отстъпих стреснато назад и една клонка изпука под краката ми.
— Не им помагаш по никакъв начин — каза ми Вик, посочвайки с ръка към едно от телата, и после с раздразнение отметна пясъчнорусия перчем от лицето си. Тук не ни дават ножици или бръсначи, за да се подстригваме или бръснем — прекалено лесно могат да се превърнат в оръжие и да ги използваме един срещу друг или върху себе си. Не че има и голяма нужда от тях. Само аз и Вик бяхме оживели достатъчно дълго на това място, за да ни порасне косата и да започне да пада над очите ни.
— Е, това ли е всичко? — продължи той. — Някакво старо стихотворение.
Свих рамене, което бе грешка.
Обикновено на Вик не му пукаше дали му отговарям или не, но този път видях негодувание в очите му. Опитах се да измисля как най-лесно да го успокоя. Зачестяването на нападенията срещу нас го изнервяше. Вече бе на ръба. Той беше по-едър от мен, но не чак толкова много, а и още преди години се бях научил да се бия доста добре, и то именно тук. Сега, когато се бях върнал, отново си спомних как се правеше това, също както си спомних и снега по билото. Мускулите ми се напрегнаха.
Но Вик се спря.
— Никога не изрязваш резки по ботушите си — смени темата той. Гласът му отново беше спокоен, а очите му си възвърнаха обичайната сериозност.
— Така е — признах аз.
— Защо?
— Няма нужда никой да знае — казах аз.
— Какво да знае? Колко време си издържал тук ли?
— Да знае нещо за мен.
Оставихме гробовете зад нас и си взехме кратка почивка за обяд, седнали на няколко песъчливи, ронещи се камъка извън границите на селото. Цветовете наоколо бяха червеното, оранжевото и кафеникавото от моето детство и също както преди години, всичко край нас беше сухо, грапаво и диво. И тъй като вече беше ноември — и студено.
Използвах тясната част на пушката и драснах черта в пясъчника. Не исках никой да знае, че мога да пиша, затова никога не пишех нейното име.
Вместо това правех на пръв поглед несвързани черти. Вълни. Като океан или като късче зелена коприна, люлеещо се от вятъра.
Черта, после още една, още една… Пясъчните скали, оформени от други сили — вода и вятър, сега бяха променени от мен. Така, както аз исках. Винаги оформях себе си според изискванията и желанията на другите. С Касия на Хълма — само тогава бях истински.
Все още не бях готов да нарисувам лицето й. Но можех да нарисувам нещо друго, което да ми напомня за нея. Начертах още една извивка, повторих я, спомняйки си как двамата заедно оформяхме буквите, когато я учех да пише на ръка.
Вик се наведе да види какво правя.
— Това не прилича на нищо.
— Прилича на луна — казах аз. — Когато все още не е нараснала.
Като луната, която гледахме с Касия от Хълма.