Вик погледна нагоре към билото. По-рано днес няколко въздушни кораба бяха дошли да приберат телата оттам. Това не се беше случвало преди. Не знаех какво ще прави Обществото с тях, но ми се искаше да мога да се кача горе и да напиша нещо, с което да отбележа смъртта на примамките.
Защото сега нищо не напомняше, че те изобщо са били там. Животът им бе приключил, без да разберат какъв можеше да бъде.
— Смяташ ли, че онова момче имаше късмет? — попитах Вик. — Онова, което умря в лагера, преди да ни разпратят по селата?
— Късмет — повтори Вик, като че ли не знаеше какво означава тази дума. И може би наистина не знаеше. „Късмет“ не е дума, която би се харесала на Обществото, не е и нещо, на което можехме да разчитаме тук.
Първата нощ, когато ни докараха в селото, имаше силна стрелба. Всички се разбягахме, за да си намерим прикритие. Няколко момчета изтичаха навън на улицата и започнаха да стрелят с пушките и пистолетите си към небето. С Вик се озовахме в къща заедно с още две-три примамки. Не им помнех имената, а и не бе нужно — тях вече ги нямаше.
— Защо не си навън да стреляш като другите? — попита ме Вик. Не бяхме говорили помежду си, откакто бяхме пуснали онова момче в реката.
— Няма смисъл. Амунициите не са истински.
Оставих нормално изглеждащата си на външен вид пушка на земята до себе си.
Той също остави своята.
— Откога знаеш?
— Откакто ни ги дадоха на път за насам — казах аз. — Ами ти?
— И аз оттогава — отвърна Вик. — Трябваше да кажем на останалите.
— Знам — казах аз. — Беше глупаво от моя страна. Мислех, че ще имаме повече време.
— Време — повтори Вик. — Точно това нямаме тук.
Отвън светът се разтресе и някой започна да крещи.
— Иска ми се да имах пушка, която наистина да стреля — каза Вик. — Щях да гръмна всички на тези кораби. Парчетата от тях щяха да се посипят върху нас като фойерверки.
— Готов съм — каза сега Вик, като нагъна внимателно фолиото на кутията си за храна. — По-добре да се връщаме на работа.
— Чудя се защо просто не ни дават сини таблетки, а се занимават да ни доставят храна — казах аз. — Тогава по-рядко щеше да им се налага да мислят за нас.
Вик ме погледна, все едно съм полудял.
— Не знаеш ли?
— Какво да знам?
— Сините таблетки не спасяват живота ти, както са ни казвали. Те просто те спират. Ако вземеш една, движенията ти се забавят и оставаш на място, докато някой те намери, или си умреш, чакайки. Ако вземеш две, умираш веднага.
Поклатих глава и погледнах към небето, но не търсех нещо конкретно. Исках просто да видя синевата. Вдигнах ръка, за да не ме заслепи слънцето, и се вгледах по-внимателно. Нямаше облаци.
Съжалявам — каза Вик. — Но е вярно.
Погледнах към него. Стори ми се, че видях тревога, изписана на обикновено каменното му лице. Беше толкова нелепо — всичко това, че започнах да се смея, а Вик се разсмя след мен.
— Трябваше да се досетя — казах аз. — Ако нещо се случи на Обществото, те не биха искали някой да живее без тях.
Няколко часа по-късно чухме бипкане от минипорта, който Вик носеше. Той го извади от чантичката на кръста си и провери екрана. Вик единствен от примамките имаше минипорт с размера на малък ръчен скенер. Минипортовете обаче могат да служат за общуване, докато скенерите се използват само за съхраняване на информация и проверка на данни. Вик го носеше със себе си през повечето време, но понякога — както когато казваше на новите примамки истината за селото и фалшивите оръжия — го скриваше някъде за малко. Бяхме сигурни, че Обществото следи местоположението ни чрез устройството. Не знаехме дали ни слушат през цялото време. Едва ли го правеха. Не мисля, че се интересуваха чак толкова от нас.
— Какво искат? — попитах аз.
Вик прочете посланието на екрана.
— Преместваме се — каза той.
Другите ни последваха в редица зад нас, когато тръгнахме да посрещнем корабите, които безшумно се приземиха извън селото. Офицерите действаха припряно, както обикновено. Нямаха желание да остават прекалено дълго тук. Не бях сигурен дали беше заради нас или заради Врага. Чудех се кой ли според тях е по-голямата заплаха.
Офицерът, който отговаряше за това прехвърляне, беше млад, но по някакъв начин ми напомняше на онзи, който се занимаваше с нас, когато катерехме Хълма в Ория. Изражението му казваше: „Защо се озовах тук? Какво се предполага да правя с тези хора?“
— Е… — започна той, като ни изгледа. — Там горе на билото. Какво беше това? Какво се случи? Жертвите нямаше да бъдат толкова много, ако всички си бяхте стояли в селото.