— Тази сутрин заваля сняг и те искаха да се изкачат до върха — казах аз. — Винаги сме жадни.
— Сигурни ли сте, че това е била единствената причина?
— Няма много причини да вършим нещо тук — каза Вик. — Глад. Жажда. Да не умреш веднага. Ако не ни вярвате, питайте останалите. Оцеляха двама-трима.
— Може би са се качили заради гледката — предположи Офицерът.
Вик се разсмя, а това не бе добър знак.
— Къде са новите попълнения?
— На кораба са. Ще ви заведем в ново село и ще ви дадем повече провизии.
— И повече вода — настоя Вик. Въпреки че бе невъоръжен и се намираше под властта на Офицера, звучеше така, все едно той даваше нарежданията. Офицерът се усмихна. Нашето Общество не беше хуманно, но хората, които работеха за него, понякога бяха.
— И повече вода — съгласи се мъжът.
И двамата с Вик изругахме наум, когато видяхме новите примамки в кораба. Бяха млади, много по-млади от нас. Изглеждаха тринайсет-четиринайсетгодишни. Очите им бяха разширени от уплаха. Единият от тях, най-младият, приличаше на малкия брат на Касия, Брам. Беше с по-тъмна кожа от неговата, по-тъмна и от моята, но очите му грееха по същия начин. Преди да го подстрижат, косата му сигурно е била къдрава като неговата.
— Обществото явно има голям недостиг на тела, щом са стигнали до тях — прошепнах тихо на Вик.
— Може би това е идеята — отвърна той.
И двамата знаехме, че Обществото иска да се отърве от Отклоненията. Това обясняваше защо ни захвърляха тук. Защо не ни даваха възможност да се бием. Но имаше и още един въпрос, на който нямах отговор: защо ни мразеха толкова много?
Въздушният кораб отлетя, но не разбрахме накъде. Освен в кабината на пилота, никъде другаде нямаше прозорци.
Затова разбрах къде сме едва след като се приземихме и излязохме навън. Не бях идвал в самото село, но много добре познавах района. Полето, през което вървяхме, беше песъчливо, с оранжевеещи и черни скали, тревата бе пожълтяла, както и тук-там показващите се все още растения, които през лятото имаха красив зелен цвят. Из всички Външни провинции има полета като това. Но въпреки това знаех, точно къде се намираме заради това, което виждах пред себе си.
Бях си у дома.
Заболя ме.
Ето го там, на хоризонта — споменът от моето детство.
Разломът.
От мястото, на което стояхме, не можеше да се види целият — само части червен или оранжев пясъчник, показващи се на места. Но когато приближиш — когато стигнеш до ръба и надникнеш в Разлома — осъзнаваш, че камъните изобщо не са толкова малки. Те бяха върховете на формирования, големи колкото планини. Разломът не беше един каньон, една планина, а много — цяла мрежа от струпани една до друга планински вериги и каньони, простиращи се в продължение на километри. Земята се издигаше и спускаше като вода, силно нарязаните върхове и дълбоките котловини искряха в цветовете на Външните провинции — нюанси на оранжево, червено, бяло… В далечината огнените пясъчници на Разлома на места бяха засенчени от синевата на далечните облаци.
Знаех, че е така, защото няколко пъти бях стигал до ръба.
Но никога не бях отивал по-навътре.
— Защо се хилиш така? — попита ме Вик, но преди да успея да отговоря, хлапето, което приличаше на Брам, дойде при нас и застана право пред него.
— Аз съм Илай — каза то.
— Добре — отвърна Вик и се обърна раздразнено към редичката лица, които го бяха избрали за свой лидер, въпреки че никога не бе искал да бъде такъв. Някои хора просто носят лидерството в себе си, то е в кръвта им, в костите, в мозъка и не може да бъде заличено оттам.
Други са родени да следват.
Имаш по-добър шанс да оцелееш, ако следваш, напомних си аз. Баща ми смяташе, че е водач. Не можа да се насили да бъде нещо друго и виж какво стана с него.
Застанах на една стъпка зад Вик.
— Няма ли да държите реч или нещо такова? — попита Илай. — Току-що дойдохме, нови сме.
— Не отговарям за този хаос тук — каза Вик.
Ето го отново. Гневът, който през цялото време се опитваше да овладее и да не показва.
— Не съм говорител на Обществото — продължи той.
— Но ти си този с това нещо — посочи Илай минипорта, закрепен за колана му.
— Искате реч ли? — попита Вик и всички нови деца кимнаха и го зяпнаха с очакване.
Вече бяха чували на кораба за насам речта за това как Обществото се нуждае от нас и как трябва да се държим като селяни, обработващи земята си, и като обикновени Граждани, за да отвличаме вниманието на Врага. Как само след шест месеца ще се върнем в обществото и статусът ни на Отклонения ще бъде заличен.