Само след един ден престой със стрелба щяха да осъзнаят, че никой няма да оцелее шест месеца. Дори и Вик беше още много далеч от този срок, независимо от множеството резки по ботуша му.
— Наблюдавайте ни — каза той. — Дръжте се като селяни. Това се предполага да правим тук.
Млъкна за миг. После извади минипорта от колана си и го метна към една примамка, която беше с нас от две-три седмици.
— Поразходи се малко. Увери се, че ще има обхват в края на селото.
Хлапето го взе. След като се отдалечи достатъчно, Вик продължи:
— Амунициите ви са фалшиви. Не си правете труда да стреляте и да се защитавате с тях.
Илай го прекъсна:
— Ама в тренировъчния лагер ни учеха как да стреляме с тях.
Усетих, че съм се ухилил, независимо от факта, че не го исках и че някой толкова млад бе пратен да умре тук. Хлапето наистина беше като Брам.
— Няма значение — отвърна Вик. — Патроните са халосни.
Момчето преглътна това, но после не се стърпя:
— Ако това е село, къде са жените и децата?
— Ти си дете — каза му Вик.
— Не съм — отвърна Илай. — И не съм момиче. Къде са момичетата?
— Няма момичета. Няма и жени.
— Но тогава Врагът ще се досети лесно, че не сме истински селяни. Трябва да го е разбрал, нали?
— Точно така — каза Вик. — И без това ще ни убият, на никого не му пука. А сега имаме работа. Това трябва да е село, пълно с хора. Така че нека се захванем с проклетото земеделие.
Тръгнахме към нивите. Слънцето сияеше над главите ни. Чувствах гневния поглед на Илай, отправен към нас, дори след като му обърнахме гръб.
— Поне имаме достатъчно вода за пиене — казах на Вик, като му посочих пълната манерка. — Благодарение на теб.
— Не ми благодари — каза Вик. После снижи гласа си. — Не е достатъчно, за да се удавим в нея.
Тукашната реколта беше памук — почти невъзможна за отглеждане. Памукът бе с толкова лошо качество, че семенниците се разкъсваха съвсем лесно.
— Нищо чудно, че никой не се тормози да докарва тук деца или жени — каза Илай. — Врагът сигурно е разбрал, че това не е истинско село, още щом е хвърлил един поглед отгоре насам. Никой не е толкова глупав, че да засажда памук на такова място.
Отначало не казах нищо. Не обичах да разговарям с някого, докато работехме, освен с Вик. Държах се на разстояние от другите.
Но в момента бях доста разсеян. Памукът днес и снегът вчера ме накараха да си спомня отново за историята на Касия за пухчетата от тополи, които „заваляли“ през юни, докато тя пътувала с влака. Обществото мразеше тополите, но те си бяха съвсем на място тук, във Външните провинции. Дървото бе подходящо за дялкане. Ако намерех някое, можех да издълбая в ствола му името й. Можех да покрия кората му с него така, както покривах дланта й с моята, когато бяхме сами на Хълма.
— Глупаво е — казах на Илай, — но е по-реалистично от много други неща, които Обществото прави тук. Някои от съседните селца са възникнали като земеделски общности за Отклонения. Памукът бил една от културите, които Обществото им дало, за да се опитат да я отглеждат в този район. Тогава имало много повече вода. Така че не е напълно невъзможно някой да се е захванал с това.
— О… — каза само момчето и после замълча. Не знам защо се опитвах да му дам някаква надежда. Може би заради спомена за пухчетата от тополите.
Или заради спомена за нея.
Когато погледнах по-късно, видях, че Илай плаче, но се мъчи да се прикрие, така че не направих нищо.
На връщане от полето към селото кимнах с глава на Вик — нашият знак, че искам да поговорим без минипорта.
— Ето — каза той и метна уреда към Илай, който беше спрял да плаче. — Вземи го и се разходи с него.
Хлапето кимна и тръгна напред.
— Какво има? — попита Вик.
— Преди живеех тук — казах аз, опитвайки се да прикрия емоцията в гласа си. Тази част от света някога бе моят дом. Мразех това, в което го беше превърнало Обществото. — Селото ми се намираше само на няколко километра оттук. Познавам района.
— Значи смяташ да избягаш?
Ето го. Истинският въпрос. Този, който си задавахме през цялото време, ще избягам ли, мислех си аз всеки ден, всеки час.