— Смяташ ли да се върнеш обратно в селото си? — продължи Вик. — Има ли кой да ти помогне там?
— Не — отвърнах аз. — То е унищожено.
Вик поклати глава.
— Тогава няма смисъл да бягаме. Няма да успеем да стигнем далече, все някой ще ни види.
— А и най-близката река е прекалено далече — допълних аз. — Не можем да избягаме в онази посока.
— Тогава какво?
— Няма да се опитаме да бягаме надолу, в посока на падината. Ще минем от другаде.
Вик се обърна.
— От другаде?
Да, през каньоните — казах и му посочих най-близкия до нас, поредица от изсечени скали с малки, тесни процепи, които беше невъзможно да се видят оттук. — Ако се изкачим достатъчно високо, там ще намерим прясна вода.
— Офицерите винаги са ни казвали, че каньоните във Външните провинции са обитавани от Аномални — каза Вик.
— И аз съм го чувал — признах. — Но знам и че някои от тях са си организирали комуни и помагат на пътниците. Казвали са ми го хора, които са били там.
— Почакай. Познаваш хора, които са влизали в каньоните?
— Да, познавам хора, които са ходили там много пъти.
— Хора, на които можеш да вярваш?
— Баща ми — казах аз, сякаш това бе достатъчно да сложи край на разговора ни, и Вик кимна.
Повървяхме още малко и после той попита:
— Добре, кога тръгваме?
— Това е проблемът.
Опитах да не проличи колко се зарадвах, че и той ще дойде с мен. Преминаването на тези каньони не беше нещо, с което исках да се справям сам.
— За да не ни преследва Обществото и да не се опита да ни използва за назидание на другите, ако ни хванат, най-добре е да избягаме по време на нападение, когато настане хаос. Трябва ни нощно нападение. Но е хубаво да има и пълнолуние, за да можем да виждаме. Така ще си помислят, че сме убити, а не че сме избягали.
Вик се разсмя.
— И Обществото, и Врагът имат техника е инфрачервени лъчи. Който и да е над нас, ще види, че бягаме.
— Знам, но има шанс и да пропуснат три малки тела, когато тук долу ще има толкова много от нас.
— Три? — сепна се той.
— Илай идва с нас.
Не знаех, че искам това, докато не го казах на глас.
— Ти си луд — каза Вик — Няма начин хлапето да оцелее дотогава.
— Знам.
Имаше пълно право. Беше само въпрос на време момчето да загине по един или друг начин. Беше малък. Импулсивен.
Задаваше прекалено много въпроси. Но пък, в крайна сметка, беше въпрос на време смъртта да настигне и всеки от нас.
— Тогава защо? Защо те е грижа за него?
— Има едно момиче в Ория — казах аз. — Той ми напомня за малкия и брат.
— Това не е достатъчна причина.
— За мен е.
Настана неловко мълчание.
— Ставаш слаб, отпуснал си се… — каза Вик най-накрая. — Това може да те убие. Може никога повече да не я видиш заради една-единствена грешка.
— Ако сега не се погрижа за него — отвърнах, — ще се превърна в човек, когото тя няма да познае дори ако някой ден ме види отново.
6.
Касия
След като се убедих, че останалите са заспали и тежкото им дишане изпълни стаята, се завъртях на една страна и извадих листчето на Архивиста от джоба си.
Хартията изглеждаше прекалено мека и евтина, не като плътния лист в кремав цвят, на който бяха написани моите стихотворения. Беше стара, но не колкото тази на дядо. Може би баща ми щеше да ми каже откога е, но той не беше тук. Беше ме пуснал да замина. Докато разгръщах внимателно листчето, се разнесе шум, който ми се стори ужасно силен, и се надявах, че другите момичета ще го вземат за шумолене на одеяла или за някое пърхащо насекомо.
Тази вечер мина много време, преди всички момичета да заспят. Когато се върнах от разходката си, ми казаха, че все още никоя от нас не е получила назначението си; офицерката съобщила, че ще ни ги дадат на сутринта. Разбирах безпокойството на момичетата — и аз се чувствах по същия начин. Обикновено знаехме какво ни предстои вечерта преди заминаването. Каква беше тази промяна? Обществото винаги има причина за своите действия, значи се бе случило нещо.
Протегнах листа пред себе си, за да го разгледам на бледата лунна светлина, влизаща през прозореца отвън. Сърцето ми заби силно с луд, бърз ритъм, въпреки че аз самата стоях неподвижно. Моля те, нека това си струва цената, помислих си, без да знам точно към кого или какво отправям молбата си, и после погледнах листа.
Не.
Пъхнах юмрук в устата си, за да не изкрещя на глас думата в спящата стая.